четвъртък, 13 юни 2013 г.
понеделник, 9 май 2011 г.
Орхан Памук ще се срещне със свои почитатели на 19 май 2011 г. от 19 ч. в столичния Център за култура и дебат „Червената къща”
Орхан Памук ще се срещне със свои почитатели на 19 май 2011 г. от 19 ч. в столичния Център за култура и дебат „Червената къща”Орхан Памук раздава автографи на 19 май
07.05.2011
Орхан Памук ще се срещне със свои почитатели на 19 май от 19 ч. в столичния Център за култура и дебат „Червената къща”, а от 14 ч. същия ден той ще бъде удостоен с почетното звание Doctor Honoris Causa в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където предния ден ще има публично интервю с него. Носителят на Нобелова награда за литература ще пристигне у нас по покана на фондация „Елизабет Костова”, като част от програмата „Литература в 100лица“. Идването му съвпада с излизането на новия му роман „Други цветове” (ИК „Еднорог”). Това е най-откровената му книга, която е неговата изповед за съдбата на модерния свят и актуалните му проблеми. Памук разсъждава над вечните духовни ценности и въпроса за тяхното запазване днес; представя увлечението си по велики творци от миналото и признава вярата си, че изкуството е най-силното лекарство срещу болестите на духа. В този калейдоскоп от размисли той включва и спомени от детството си, които придават още по-голяма автентичност на книгата и скъсяват разстоянието между писателя и милионите му читатели по света.
в мон / With Me : Abdurrahman
понеделник, 18 април 2011 г.
Съвременна българска драматургия на турски
Съвременна българска драматургия на турскиВ книгоиздателство «Ürün» в Анкара излезе сборникът «Съвременна българска драматургия» (Çağdaş Bulgar Oyunları), в който са включени пиеси от Станислав Стратиев («Празни стаи»), Йордан Радичков («Лазарица»), Стефан Цанев («Всички луди ме обичат»), Христо Бойчев («Обратно броене») и Елин Рахнев («Боб»).
Съставител и преводач на пиесите е доц. д-р Хюсеин Мевсим, преподавател в Анкарския университет. Нашият земляк от с. Козлево през 2006 г. в истанбулското книгоиздателство «Papirüs» бе издал сборник с пиеси на Ив. Радоев, Ст. Стратиев, Ст. Цанев и Хр. Бойчев – първото цялостно представяне на българската драматургия в Турция.
За пръв път се превеждат и издават на турски пиеси на Радичков и Рахнев. В предислова към сборника Х. Мевсим излага подбудите си за превода и издаването на българска драматургия в Турция, където интересът към нея е изключително голям. В момента пиеси на Стратиев, Цанев и Бойчев се играят в държавни, общински и частни театри в Истанбул, Измир и Анталия. В сборника е включена и обзорната статия на Х. Мевсим «Поглед върху историята на българската драматургия», в която се проследява нейното възникване и развитие от средата на 19 в. до наши дни с основните автори и развойни тенденции.
Хюсеин Мевсим сподели, че под печат е том с избрани култови пиеси на Христо Бойчев, най-играният български драматург в Турция, а в близките му планове влиза издаването на нов сборник с пиеси на Я. Добрева, Д. Атанасов, Ал. Попов и др., а така също томове с избрани пиеси на Ст. Стратиев и Ст. Цанев.
Кърджаалъ хабер
четвъртък, 14 април 2011 г.
Мехмед Алев Коджамустафа представи новата си дебютна художествена книга „Дут софрасъ” (Трапеза под черницата) в Ардино
Книгата на Мехмед Коджамустафа „Трапеза под черница” събра приятели в „Белите брези”Мехмед Алев Коджамустафа представи новата си дебютна художествена книга „Дут софрасъ” (Трапеза под черницата) в Ардино. Това стана в топла приятелска атмосфера, която се проведе в петък в туристическата хижа в курорта „Белите брези”. В сборника писателят е събрал 39 разкази, в които описва семейно-битовите, обществено-актуалните проблеми, стремежа на хората към естетическите критерии за добро и зло и връзката на хората с природата. Мехмед Алев Коджамустафа е роден през 1943 година в село Самовила. Завършил е турска фиология в Софийския университет. Автор е и на книгите: „Сбогуване по никое време”, „Ябълките – съблаза за очите и „Историята на една съпротива”. Занимава се активно и с журналистическа дейност. Пише за турската култура на Балканите на турски и български език. Той е главен редактор на културното списание „Алев” (Пламък).
На представянето на книгата присъстваха творци, приятели и почитатели на творчеството на автора. Тук бяха още зам.-кметовете на община Ардино Неджми Ходжов и Изет Шабан, началникът на отдел „Образование, култура и спорт” Бахар Реджебов. Промоцията протече в една непринудена форма на общуване с автора и придружаващата го родопска поетеса и писателка Емел Балъкчъ. Организатор на културното събитие е читалище „Родопска искра”. С тази своя проява духовното средище в Ардино постави началото на планираната поредица от литературни срещи с изявени творци по повод 90 години от основаването си.
Зам.-кметът Изет Шабан прочете поздравителен адрес от името на кмета на община Ардино Ресми Мурад, в който се казва, че в туристическата хижа в курорта „Белите брези” в тишината и опериращият въздух неведнъж са засвидетелствали литературни срещи и чествания на изтъкнати съвременни поети и писатели от България и съседните държави. „В тази идилична обстановка за мен е чест да ви поздравя с вашата нова книга „Трапеза под черница”, написана и поднесена на читателя на обичния майчин език. Във Ваше лице родната културна общественост вижда един от своите чеда, орисани да преминат през сложния и противоречив път на поколението”, се казва още в поздравителния адрес.
Местният писател, общественик и дългогодишен учител Али Дурмуш – Кумалъ представи човека и твореца Мехмед Алев Коджамустафа. Той каза, че не е лесно да оцениш 39 творби събрани в една малка книжка от 120 страници. А още по-трудно е да ги характеризираш в сюжетно, композиционно, тематично и езиково отношение.
Учителят Селяхидин Карабашев определи Мехмед Алев Коджамустафа не само като творец, журналист, издател, но и като добър изследовател. „Трапеза под черницата” носи в себе си най-характерните за един художествен разказ критерии, каза Карабашев. Той уточни още, че благодарение на изследователските умения на автора е научил, че корените на един от най-добрите турски педагози Шефкед Гедикоглу са от ардинското село Млечино. За сведение на присъстващите той допълни още, че Гедикоглу е роден през 1910 г. в Млечино, а през 1928 г. се изселва в Турция. Дълги години е работил в Министерството на образованието в южната ни съседка и е включен в Голямата енциклопедия „Британика”.
Родопската поетеса от село Кобиляне Хабибе Хасан сподели, че познава автора повече от 40 години и винаги го е взимал за пример в мисленето и възприемането. „Мехмед Алев беше редактор на моите първи стихотворения, които бяха публикувани в турското издание на вестник „Нов живот” - „Йени Хайат”.
От името на настоятелството на читалище „Родопска искра” Йорданка Аянова поднесе приветствие и подарък за автора, а художникът Камбер Камбер подари своя картина с образа на родопско момиче.
Мехмед Гюлестанов заяви пред присъстващите, че залата на туристическата хижа повече от 20 години се организират литературни срещи. Ардинци не разделят кой е от Токачка, Фотиново или Чорбаджийско, те са с открити сърца за всички, които творят и създават нещо, каза Гюлестанов.
Мехмед Алев Коджамустафа изказа благодарност на общинското ръководство в Ардино за подкрепата и на читалище „Родопска искра” за прекрасната вечер и заяви, че в Ардино се чувства между свои хора, защото е израстнал сред тях. Повече от десет годин се „боричках” с тези разкази, но най-голямото вдъхновение получих от Емел Балъкчъ, заяви Мехмед Алев Коджамустафа.
Вечерта продължи с почерпка и раздадени автографи от автора. Али Емин от близкото село Ябълковец честити книгата с изпълнения на турски народни песни в съпровод на саз, а Емел Балъкчъ поздрави присъстващите с любими песни.
Гюнер ШЮКРИ
Кърджаалъ хабер
неделя, 20 март 2011 г.
Пътешествие из Ориента
Пътешествие из Ориента
Автор:
Жерар дьо Нервал
Издател:
Алтера
22.00 лв.
Отстъпка - 5%
Цена: 20.90лв.
„Пътешествие из Ориента" представлява личното виждане и преживяване на Нервал за земите от Швейцария и Австрия през Константинопол до Гърция, Ливан, Египет и Сирия. От една страна това е поетическа и символическа творба, изпълнена с езотерични препратки, характерни за културата и интересите на Нервал. Разказът е увлекателен, изпълнен с обрати, които се преживяват като същински приключения. От друга, „Пътешествие из Ориента" е безценен пътепис, насочен към общия произход на различните култури, които предоставят на всяка крачка повод да се осмислят толерантността и агресията, смисъла и поуките от историята. И не на последно място, книгата е източник на исторически сведения, поднесени увлекателно и с хумор, което я прави любимо четиво на поколения млади хора в Европа.
Автор:
Жерар дьо Нервал
Издател:
Алтера
22.00 лв.
Отстъпка - 5%
Цена: 20.90лв.
„Пътешествие из Ориента" представлява личното виждане и преживяване на Нервал за земите от Швейцария и Австрия през Константинопол до Гърция, Ливан, Египет и Сирия. От една страна това е поетическа и символическа творба, изпълнена с езотерични препратки, характерни за културата и интересите на Нервал. Разказът е увлекателен, изпълнен с обрати, които се преживяват като същински приключения. От друга, „Пътешествие из Ориента" е безценен пътепис, насочен към общия произход на различните култури, които предоставят на всяка крачка повод да се осмислят толерантността и агресията, смисъла и поуките от историята. И не на последно място, книгата е източник на исторически сведения, поднесени увлекателно и с хумор, което я прави любимо четиво на поколения млади хора в Европа.
Забраненият плод,Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плодАвтор:
Халид Зия Ушаклъгил
Издател:
Слънце
12.00 лв.
Отстъпка - 5%
Цена: 11.40лв.
“Забраненият плод” е първата книга от поредицата “Магията на Босфора”, която ще представи класически и съвременни романи от Турция. В тях се разказва за любов и раздяла, семейни ценности и чисто човешки взаимоотношения.
Халид Зия отваря портите на едно богато имение край Босфора и ни въвежда в ежедневието на неговите обитатели.
Младата и красива Бихтер се омъжва за заможния доста по-възрастен вдовец Аднан бей, за да започне нов живот – охолен и богат. Но усилията й да бъде добра съпруга и мащеха са напразни.
В плен на импулса, напълно отдадена на порив и желание, Бихтер се хвърля в прегръдките на чаровния Бехлюл, племенник на Аднан, който живее в дома им. Двамата започват любовна връзка... Невярна съпруга и всеизвестен женкар!
Забранената сладост на любовния грях е примамлива, опасна и рискована. Пред очите на другите Бихтер и Бехлюл създават собствен свят – прикрит и съкровен, който със своите потайности поражда у тях още по-силна привързаност, още по-интимна близост...
Опиянени от аромата на любовната градина, те влизат в нея, за да откъснат забранения плод. Веднъж вкусили от него, те вече не могат да се овладеят...
Неконтролируемите им страсти преобръщат живота на едно голямо семейство. Но... всяка тайна все някога бива разкрита.
Хюмейра
ХюмейраАвтор:
Нашиде Гьокбудак
Издател:
Слънце
12.00 лв.
Отстъпка - 5%
Цена: 11.40лв.
„Хюмейра” е втората книга от поредицата „Магията на Босфора”, която ще представи класически и съвременни романи от Турция. В тях се разказва за любов и раздяла, семейни ценности и чисто човешки взаимоотношения.
Нашиде Гьокбудак ни отвежда в китния град Айвалък, разположен в залив на Егейско море, за да ни покаже как една любов, по-силна от волята дори, завладява сърцата на две съседски деца.
С майсторско проникновение авторката разнищва пред очите на читателя тънката нишка на чувствата...
Хюмейра е младо, чаровно момиче, което се влюбва за пръв път. Обичта й към съседското момче Нежат среща гнева и неразбирането на баща й. Но любовта не познава забраните! Тя не е чувство, което можеш да отминеш и да му обърнеш гръб. Или я изживяваш, или изпитваш разкаяние и болка, че уплашено си побягнал назад.
Любовта между Хюмейра и Нежат е побрана в една-единствена нощ... след която вече нищо няма да е същото. Заченат е един нов живот...
Съдбата обаче разделя пътищата им и години наред те се търсят, без да знаят през какви премеждия е минал другия...
Дали Нежат ще прочете писмата на Хюмейра, в които думите са като откъснати от сърцето й парченца? Или ще намери утеха в зелените очи на една пленителна американка?
А може би голямата любов наистина остава да съпътства човек непрестанно...
събота, 26 юни 2010 г.
„От кого бягахме, мамо ?",Перихан Магден
Сравняват турска писателка със Селинджър
26.06.2010
вм
понеделник, 24 май 2010 г.
Нараства българската преводна литература в Турция !
Нараства българската преводна литература в Турция !
След Бурса предстоят книги за Одрин,Истанбул. По този начин се надявам да изложа, най-общо казано, българския поглед и оценка върху събитията. А този поглед, особено през 19-и в., е изключително важен, понеже е “вътрешен”, а не “външен”, какъвто например е погледът на един френски или английски пътеписец, описал Османската империя”, казва Хюсеин Мевсим.
“Много бих искал, въпреки историческите наслоения, негативизъм, закостенели предразсъдъци, от които произтича и така характерната за балканеца омраза към съседа, отношенията между Турция и България да се развиват добре, като всички въпроси се решават по пътя на добронамерения диалог, разбирателството и дипломацията. И да се полагат упорити усилия за взаимното опознаване на културите, изкуствата, традициите и т.н.” Това каза доц. Хюсеин Мевсим, който бе официален преводач на срещата между българския и турския премиер в Анкара през февруари тази година. Мевсим е роден в кърджалийското село Козлево. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, а понастоящем е доцент в Катедрата по български език и литература към Анкарския университет.
Поет и преводач - главно на поезия и драматургия -
негово дело са преводите на Ст. Стратиев, Ст. Цанев, Хр. Бойчев, Антон Баев, а ето сега - и на дневниците на Богдан Филов. Преводната българска литература в Турция с всеки изминал ден нараства, като наскоро се появиха на турски език “Бурса през български очи” и дневниците на проф. д-р Богдан Филов. В качеството си на директор на Археологическия музей в София бившият премиер на България Богдан Филов води своите дневници по време на научната си експедиция в Източна Тракия и Западна Македония през Балканските войни и Първата световна война.
Защо дневниците на Богдан Филов - в годините на Балканската и Първата световна война? Какво лично Вас Ви провокира, за да посегнете към книгата?
Дневниковите записки и описания на Б. Филов за Балканските и Първата световна война, а така също документалните свидетелства на други български учени и преподаватели за въпросните събития съдържат неимоверно ценна информация и данни, допринасящи за възстановяването на представата за, най-общо казано, културните паметници на Балканите.
С какво мислите, че ще заинтригуват турските читатели?
Струва ми се, че дневниците на световноизвестния български учен предполагат три възможни и противоречиви прочита, предлагат три ракурса. По-конкретно, някои читатели няма как да не оценят дейността на Филов по описването, регистрирането и опазването на културно-историческите паметници като твърде полезна и навременна. Благодарение на неговата активност и застъпничество много паметници са запазени, той предотвратява тяхното безследно изчезване или физическо унищожаване. Да си припомним само писменото му обръщение към военните власти с настоятелната молба да се предприемат строги мерки за опазването на джамията ”Селимие” и нейната изключително богата на ценни ръкописи библиотека; за предотвратяването на граничещото с вандалщина нехайно отношение на цивилни и военни лица към ориенталските килими в Егейска Македония. Другият прочит е предназначен повече за историци на изкуството и предлага рядка възможност за реставриране на знанията и представите за култово-архитектурни паметници на траки, римляни, византийци, османски турци и др. в описаната география. В това отношение безценни са фотографиите му, малка част от които са приложени в книгата, а като цяло предстои да бъдат отпечатани в един албум от Турското историческо дружество. Третият прочит е, че по време на Балканските войни българските военни и цивилни власти са изнесли много ценни исторически, етнографски и археологически старини, проявили са едва ли не грабителско отношение спрямо копринени килими, оръжия, трофеи, свещени ръкописи и т.н.
Бурса през български очи
Неотдавна в Турция излезе книгата Ви Bulgar Gözüyle Bursa (“Бурса през български очи”), в която, опирайки се на пътеписи и спомени от Никола Начов, Васил Кънчов и Петър Даскалов, давате много ценни сведения за града от онова време. Работейки над книгата, срещнахте ли нещо, което Ви изненада, което не сте очаквали?
Тази книга е първата стъпка от обхватния ми проект под работното заглавие “Анатолия и Румелия през български очи”, в който включвам предимно документална литература, а именно - спомени, очерци, пътеписи, биографии, описания на градове и местности... - от български автори с различно място в йерархията на националната литература за исторически и географски реалии в пределите на Османската империя или Република Турция. След Бурса предстоят книги за Одрин, Истанбул. По този начин се надявам да изложа, най-общо казано, българския поглед и оценка върху събитията, за които в турските научноизследователски среди съществува оскъдна представа. А този поглед, особено през 19-и в., е изключително важен, понеже е “вътрешен”, а не “външен”, какъвто например е погледът на един френски или английски пътеписец, описал Османската империя.
Причините, поради които тримата автори пътуват и пребивават в Бурса, са различни и твърде интересни. Първо се пътува до Истанбул, оттук с кораб през Мраморно море до градчето Мудания, а останалото 40-километрово разстояние се изминава с файтон или влак. Например Н. Начов, който е от Калофер и ни е познат с разностранните си изследвания върху Българското възраждане, тръгва за Бурса през размирната за Балканите и Мала Азия 1879-а, веднага след Руско-турската война, за да потърси наследството на баща си, починал в Бурса, където бил известен абаджия. На място той установява наследството, което се състои от кантори в прочутите търговски копринени центрове и ханове на първата османска столица. Междувременно авторът, за пръв път излизащ от пределите на родния си край, решава да си води бележки, в които отразява до най-малки подробности своите впечатления от посетените места, превърнали се днес в ценен източник за възкресяването на социалния, търговския, транспортния живот в Османската империя през онези години. Самият факт, че са написани от 19-годишния, силно впечатлителен младеж, без да преминат през ситото на предубеденото и тенденциозно отношение, по моему, още повече остойностява тези “пътни бележки”. Васил Кънчов пък, оставил фундаментални трудове за етнографията и демографията на Македония и убит твърде нелепо (1902) в кабинета си като министър на просвещението в правителството на Ст. Данев, посещава Бурса и близките градчета през 1899 г., като особено стойностни са описанията на ландшафта и сведенията, които предлага за училищата и състоянието на учебно-образователното дело в града. Неговият своеобразен пътепис е публикуван за пръв път в сп. “Българска сбирка”. Докато Петър Даскалов се озовава в Бурса през 1909 г. като кореспондент на всекидневника “Вечерна поща” и в поредица от материали под заглавие “Надникване в Анадола” отразява не само впечатленията си от Второто бурсенско търговско-промишлено изложение, но много живо описва самия град, атмосферата и архитектурните му забележителности.
Защо да крия - Бурса ми е слабост, но тогавашна Бурса е едно чудесно потвърждение на думите на Солмаз Камуран, позната вече и на българските читатели, че “всички хора са братя под едно небе, с един Бог над тях”.
Авторите са впечатлени от космополитния дух на града, в който турци, арменци, гърци, евреи и българите абаджии съжителстват прекрасно. Начов например посещава обителта на мевлевийските дервиши, гледа изпълненията им, наблюдава живота в града по време на Рамазана, обикаля околните села във връзка с вересиите на баща си и оставя безценни наблюдения за състоянието и поминъка им. Даскалов не се чувства чужд в Бурса, защото на всяка крачка се среща с изселници от България и той се гордее, че те са “културтрегерите на прага на Азия”.
24 May 2010,Monday
ПАНАЙОТКА ПАНАЙОТОВА
"Заман" /
 |
| |
След Бурса предстоят книги за Одрин,Истанбул. По този начин се надявам да изложа, най-общо казано, българския поглед и оценка върху събитията. А този поглед, особено през 19-и в., е изключително важен, понеже е “вътрешен”, а не “външен”, какъвто например е погледът на един френски или английски пътеписец, описал Османската империя”, казва Хюсеин Мевсим.
“Много бих искал, въпреки историческите наслоения, негативизъм, закостенели предразсъдъци, от които произтича и така характерната за балканеца омраза към съседа, отношенията между Турция и България да се развиват добре, като всички въпроси се решават по пътя на добронамерения диалог, разбирателството и дипломацията. И да се полагат упорити усилия за взаимното опознаване на културите, изкуствата, традициите и т.н.” Това каза доц. Хюсеин Мевсим, който бе официален преводач на срещата между българския и турския премиер в Анкара през февруари тази година. Мевсим е роден в кърджалийското село Козлево. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, а понастоящем е доцент в Катедрата по български език и литература към Анкарския университет.
Поет и преводач - главно на поезия и драматургия -
негово дело са преводите на Ст. Стратиев, Ст. Цанев, Хр. Бойчев, Антон Баев, а ето сега - и на дневниците на Богдан Филов. Преводната българска литература в Турция с всеки изминал ден нараства, като наскоро се появиха на турски език “Бурса през български очи” и дневниците на проф. д-р Богдан Филов. В качеството си на директор на Археологическия музей в София бившият премиер на България Богдан Филов води своите дневници по време на научната си експедиция в Източна Тракия и Западна Македония през Балканските войни и Първата световна война.
Защо дневниците на Богдан Филов - в годините на Балканската и Първата световна война? Какво лично Вас Ви провокира, за да посегнете към книгата?
Дневниковите записки и описания на Б. Филов за Балканските и Първата световна война, а така също документалните свидетелства на други български учени и преподаватели за въпросните събития съдържат неимоверно ценна информация и данни, допринасящи за възстановяването на представата за, най-общо казано, културните паметници на Балканите.
С какво мислите, че ще заинтригуват турските читатели?
Струва ми се, че дневниците на световноизвестния български учен предполагат три възможни и противоречиви прочита, предлагат три ракурса. По-конкретно, някои читатели няма как да не оценят дейността на Филов по описването, регистрирането и опазването на културно-историческите паметници като твърде полезна и навременна. Благодарение на неговата активност и застъпничество много паметници са запазени, той предотвратява тяхното безследно изчезване или физическо унищожаване. Да си припомним само писменото му обръщение към военните власти с настоятелната молба да се предприемат строги мерки за опазването на джамията ”Селимие” и нейната изключително богата на ценни ръкописи библиотека; за предотвратяването на граничещото с вандалщина нехайно отношение на цивилни и военни лица към ориенталските килими в Егейска Македония. Другият прочит е предназначен повече за историци на изкуството и предлага рядка възможност за реставриране на знанията и представите за култово-архитектурни паметници на траки, римляни, византийци, османски турци и др. в описаната география. В това отношение безценни са фотографиите му, малка част от които са приложени в книгата, а като цяло предстои да бъдат отпечатани в един албум от Турското историческо дружество. Третият прочит е, че по време на Балканските войни българските военни и цивилни власти са изнесли много ценни исторически, етнографски и археологически старини, проявили са едва ли не грабителско отношение спрямо копринени килими, оръжия, трофеи, свещени ръкописи и т.н.
Бурса през български очи
Неотдавна в Турция излезе книгата Ви Bulgar Gözüyle Bursa (“Бурса през български очи”), в която, опирайки се на пътеписи и спомени от Никола Начов, Васил Кънчов и Петър Даскалов, давате много ценни сведения за града от онова време. Работейки над книгата, срещнахте ли нещо, което Ви изненада, което не сте очаквали?
Тази книга е първата стъпка от обхватния ми проект под работното заглавие “Анатолия и Румелия през български очи”, в който включвам предимно документална литература, а именно - спомени, очерци, пътеписи, биографии, описания на градове и местности... - от български автори с различно място в йерархията на националната литература за исторически и географски реалии в пределите на Османската империя или Република Турция. След Бурса предстоят книги за Одрин, Истанбул. По този начин се надявам да изложа, най-общо казано, българския поглед и оценка върху събитията, за които в турските научноизследователски среди съществува оскъдна представа. А този поглед, особено през 19-и в., е изключително важен, понеже е “вътрешен”, а не “външен”, какъвто например е погледът на един френски или английски пътеписец, описал Османската империя.
Причините, поради които тримата автори пътуват и пребивават в Бурса, са различни и твърде интересни. Първо се пътува до Истанбул, оттук с кораб през Мраморно море до градчето Мудания, а останалото 40-километрово разстояние се изминава с файтон или влак. Например Н. Начов, който е от Калофер и ни е познат с разностранните си изследвания върху Българското възраждане, тръгва за Бурса през размирната за Балканите и Мала Азия 1879-а, веднага след Руско-турската война, за да потърси наследството на баща си, починал в Бурса, където бил известен абаджия. На място той установява наследството, което се състои от кантори в прочутите търговски копринени центрове и ханове на първата османска столица. Междувременно авторът, за пръв път излизащ от пределите на родния си край, решава да си води бележки, в които отразява до най-малки подробности своите впечатления от посетените места, превърнали се днес в ценен източник за възкресяването на социалния, търговския, транспортния живот в Османската империя през онези години. Самият факт, че са написани от 19-годишния, силно впечатлителен младеж, без да преминат през ситото на предубеденото и тенденциозно отношение, по моему, още повече остойностява тези “пътни бележки”. Васил Кънчов пък, оставил фундаментални трудове за етнографията и демографията на Македония и убит твърде нелепо (1902) в кабинета си като министър на просвещението в правителството на Ст. Данев, посещава Бурса и близките градчета през 1899 г., като особено стойностни са описанията на ландшафта и сведенията, които предлага за училищата и състоянието на учебно-образователното дело в града. Неговият своеобразен пътепис е публикуван за пръв път в сп. “Българска сбирка”. Докато Петър Даскалов се озовава в Бурса през 1909 г. като кореспондент на всекидневника “Вечерна поща” и в поредица от материали под заглавие “Надникване в Анадола” отразява не само впечатленията си от Второто бурсенско търговско-промишлено изложение, но много живо описва самия град, атмосферата и архитектурните му забележителности.
Защо да крия - Бурса ми е слабост, но тогавашна Бурса е едно чудесно потвърждение на думите на Солмаз Камуран, позната вече и на българските читатели, че “всички хора са братя под едно небе, с един Бог над тях”.
Авторите са впечатлени от космополитния дух на града, в който турци, арменци, гърци, евреи и българите абаджии съжителстват прекрасно. Начов например посещава обителта на мевлевийските дервиши, гледа изпълненията им, наблюдава живота в града по време на Рамазана, обикаля околните села във връзка с вересиите на баща си и оставя безценни наблюдения за състоянието и поминъка им. Даскалов не се чувства чужд в Бурса, защото на всяка крачка се среща с изселници от България и той се гордее, че те са “културтрегерите на прага на Азия”.
24 May 2010,Monday
ПАНАЙОТКА ПАНАЙОТОВА
"Заман" /
събота, 27 февруари 2010 г.
ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР В ЧЕРНООЧЕНЕ СЪС СЕЛЯХАТИН ШАКИР !
ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР В ЧЕРНООЧЕНЕ СЪС СЕЛЯХАТИН ШАКИР !На обща трапеза в топла приятелска атмосфера протече промоцията на „Разбити сърца”/Кърък калплер/ на Селяхатин Шакир. Организаторите, литературен клуб „Реджеб Кюпчю” към Читалище „Юмер Лютфи” и Община Черноочене, се бяха погрижили гостите да преживеят една незабравима поетична вечер. Проявата беше уважена от чернооченския кмет Айдън Осман и председателя на Общинския съвет Бедрие Газиюмер. По щастлива случайност тук беше и д-р Ибрахим Алагьоз, председател на Турския културен център в София. Редакторът на двете издания на автора Хашим Семерджи направи промоцията. Темите, които разработва Шакир са познати на всеки родопски писател, а езикът му е достъпен за всеки читател. Маанетата, епиграмите и анекдотите разнообразяват книгите, като в „Кърък калплер” на преден план се явяват лиричните стихове. В приветствието си Айдън Осман отбеляза че са много близки с автора, който винаги се е борил за справедливост. Кметът го оприличи на авторитет, готов да се отзове на всякакви обществени проблеми. Шакир приветства гостите си със свои стихове. Д-р Алагьоз призова всички да съхранят и развият турското творчество в България. Автора поздравиха също председателят на клуб „Реджеб Кюпчю” Дурхан Али и бившият учител по турски език Хюсеин Мюмюн, който е радостен да види книгите на Шакир, когото е мотивирал да пише. Али Емин честити книгата с изпълнения на турски народни песни в съпровод на саз. Секретарят на читалището Мюзекки Ахмед от името на Зюлкеф Йешилбахче, изселник в Турция от село Хромица, Ардинско, подари на присъстващите най-новата му книга „Спомени от родните земи до Майката-родина”/Ата топракларъндан ана ватана анълар/. Пред „Арда нюз” Селяхатин Шакир изказа благодарност на Айдън Осман за подкрепата и на читалище „Юмер Лютфи” за прекрасната организация на промоцията.
Ресмие Мюмюн
http://www.kircaalihaber.com / Портал Турция
петък, 26 февруари 2010 г.
„Възродителният процес.Международни измерения (1984-1989)”
В края на декември 2009 г се навършиха 25 години от насилствената смяна на имената на българските турци. Това е и официалният повод за издаването на два тома документи за „възродителния процес”, осъществен от режима на Тодор Живков.Те съдържат близо 900 документа, подбрани и представени от доц. д-р Искра Баева и доц. д-р Евгения Калинова преподаватели по съвременна история в СУ „Св. Климент Охридски”.Вторият том на сборника за „възродителния процес” представя на читателите 542 документа от фондовете на АМВнР, ЦДА и АМВР и осветлява от друг ъгъл събитията, чиито вътрешнополитически механизми са проследени в първия том. Документите обхващат периода от 1984 до края на 1989 г. и разкриват международните измерения на асимилационната политика, предприета от БКП по отношение на българските турци. Този сравнително малко познат аспект на „възродителния процес” включва два големи тематични кръга - външната реакция на действията на властите в България и опитите на българските външнополитически институции да защитят извършеното драстично нарушаване на правата на човека.
Документите разкриват механизмите, по които „възродителният процес" се превръща в епизод от Студената война между Изтока и Запада и очертават фона на международните отношения, извън контекста на които той не може да бъде разбран. Значително място е отделено на развитието на политическите контакти между България и Турция и оценката, която дават на „възродителния процес” държавите от двата блока, страни от Азия и Африка и редица международни организации.
Обвиненията в нарушаване на човешките права са силен удар върху международния авторитет на България. Документите недвусмислено показват, че усилията на българската дипломация да защити политиката към българските турци са безнадеждни и обречени на провал във времето, когато Студената война върви към своя край в полза на Запада, а общоевропейският процес извежда на преден план именно защитата на основните човешки права и свободи.
Портал Турция
неделя, 7 февруари 2010 г.
Турската писателка Мине Сойсал разказва за Истанбул в новата си книга !
"Както всеки град, така и Истанбул си има своите приказки. При това такива, каквито повечето от нас не са слушали – приказки на хиляди години..."Така турската писателка Мине Сойсал започва своя увлекателен и вълнуващ разказ. Един разказ за 300 хиляди годишната история на величавия Византион, по-късно столица на две могъщи империи – Византийската и Османската, а днес модерен и същевременно уникален със старините си световен център.
Археолог-изследовател и автор на много книги за деца, Мине Сойсал е адресирала към младите си почитатели и тази книга, в която майсторски е вплела предания и научно-популярни факти за древния и живописен град. Започвайки от пещерите и първите селища на хората, населявали земите му преди стотици хиляди години, тя умело води читателя към първия пристанищен град и първата столица, създадени край кристално чистите води на Босфора от капитана на търговски кораб Бизас. На него бил именуван легендарния Бизантион – градът на Бизас. Митологията предлага и друга версия за основаването на древната столица – за неин кръстник се смята друг Бизас - син на повелителя на моретата Посейдон. Независимо кой е дал първото му име, Бизантион, или както по-късно става популярно името му – Византион, бързо се прославя като богат и добре защитен пристанищен град, в който започнали да се стичат хора от три континента. Те живеели добре край Златния рог, в който според географа Страбон имало толкова много паламуд, че лесно можел да се хване и с голи ръце. Ослепителните богатства, които бързо били създадени край двата бряга, неустоимо привличали траки, перси, йонийци и финикийци, всеки от които оставил по нещо от своята култура и знания по тези земи. Затова чудно ли е, че Византион влязъл в границите на Римската империя със славата за омайна красота и нечувани съкровища?
Добра приказка, нали! А тя е само началото, което грабва читателите, за да останат те развълнувани и очаровани от вълшебните разкази за многовековната история на Истанбул до познанието за днешния мегаполис, не по-малко блестящ в хармонията на исторически ценности и съвременни достижения. За да бъде срещата с него още по-незабравима голям принос имат изящните рисунки на художничката Бетюл Сайън – илюстратор на десетки детски книги, за които е номинирана в категорията “Илюстрация” в Почетния списък на Международния съвет за детската книга (IBBY).
"Сега е наш ред да превърнем този град, който въпреки всичко може да изглежда толкова великолепно, в град на новото хилядолетие. Наш ред е да го пазим и възвисим."
Така завършват приказките на Мине Сойсал за Истанбул - градът, който всеки, прочел тази книга, ще иска да посети. И после отново и отново, за да види отблизо всичките чудесни и неповторими забележителности, които за първи път е срещнал в приказките.
Издава: ИК "Дамян Яков
http://www.kafene.bg / Портал Турция
Естер – една еврейка в османския двор,Солмаз Камуран !!
Представяне на книгата „Естер – една еврейка в османския двор !
2010
ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЕВРЕИТЕ В БЪЛГАРИЯ "ШАЛОМ"
В Еврейския културен център на ул. „Екзарх Йосиф" 15, ет. 4 (срещу синагогата) Организация на евреите в България „Шалом", Регионална организация на евреите „Шалом"- София и издателска къща „Памет" ще представиха книгата „Естер - една еврейка в османския двор" на турската писателка Солмаз Камуран, превод на Панайотка Панайотова. Книгата ще бъде представена от Исак Гозес, Солмаз Камуран и Панайотка Панайотова. „ЕСТЕР - ЕДНА ЕВРЕЙКА В ОСМАНСКИЯ ДВОР".
СОЛМАЗ КАМУРАН
ПРЕВОД - ПАНАЙОТКА ПАНАЙОТОВА
„Естер - една еврейка в османския двор" проследява почти стогодишен период от трудната съдба на испанските евреи, които със заповед на Изабела Кастилска са прогонени от страната си. Едни поемат към Холандия, други към Северна Африка, а трети, по покана на султан Баязид ІІ, към земите на Османската империя. Пътят е дълъг и труден - голяма част загиват от ръцете на разбойници или от Инквизицията.
Естер, или както османците я наричат Кирязе, е потомка на евреи - сефаради, които след много премеждия успяват да се доберат до Истанбул. Красива, умна, амбициозна и смела, за кратко време се превръща в един от най-важните еврейски фактори в Сарая - най-близка съветница и довереница на Хюррем султан - съпругата на султан Сюлейман, когото османците наричат Законодателя, а Европа - Великолепни /Хюррем, чието истинско име е Анастасия Лисовска, дъщеря на беден украински свещеник, е единствената, която се е венчала със султана, в противовес с тогавашните правила, и тази, за която Падишахът плаче с глас след смъртта й/, а по-късно и на Сафие султан /София Бафо - дъщеря на Дука на Венеция/. Историята знае, че финансовите дела на османците открай време са били поверени на евреи, но Естер е нещо уникално, един „сив кардинал", който дърпа конците задкулисно, възлова фигура в търговията между Изтока и Запада, рано или късно всички са тропали на нейната врата. Благодарение на нея глави са отървавали въжето, везири са се издигали и везири са падали. През дългия си живот постига всичко - богатство, могъщество, власт, само едно неща не - щастието! Познава, но не изживява истинската любов. Сърцето й остава заключено и ключето е хвърлено много, много далеч - при един турски паша. На осемдесет и осем години е убита при един от бунтовете на спахиите, богатството й възлизащо на милиони златни дукати потъва в султанската хазна.
Описвайки живота на евреите - сефаради, романът по блестящ начин хвърля светлина върху политическия, светски и религиозен живот в Османската империя и тогавашна Европа. Това е първия роман на тази тема, излязъл изпод перото на турски автор.
Романът „Естер - една еврейка в османския двор" излиза в тираж 100 000 и печели наградата за най-добър роман за 2001/. Романът отдавна е надхвърлил 200 000 в Турция, а с пиратските издание над 500 000. Безспорен бестселър - над 200 000 в Европа и Латинска Америка. Преведен и издаден в 10 страни: Гърция, Унгария, Сърбия, Португалия, Испания, Италия, Полша, през лятото на 2010 г. предстои излизането му и в Германия. В Португалия и Испания тиражите надхвърлят тези на Орхан Памук, с когото Солмаз Камуран е отколешна семейна приятелка. За романът „Естер - една еврейка в османския двор" авторката е получила предложение за екранизация от американска филмова компания.
СОЛМАЗ КАМУРАН
Солмаз Камуран е родена през 1954 год. в Истанбул. Последователно учи в „Таш мектеб" в Гьозтепе и колежа „Маариф" в Кадъкьой. Завършва Стоматологичния факултет на Истанбулския университет. На 11 години печели конкурса на Десткото радио за написване на разказ, на 17 години публикува свои творби в списание „Янсънма". Четиринадесет години работи като зъболекар, след което се посвещава изцяло на литературата. Автор е на редица текстове за научно-популярни предавания по телевизията и пътеписи. Освен, че е майстор на перото, г-жа Камуран е и майстор на четката - тя е и добър художник.
Солмаз Камуран по майчина и бащина линия е стара изселничка от България /от Русе и Балчик/. Единият й дядо е журналист и писател, а другият е известен архитект, основател на музея на Мевляна /поет и философ от 13 в./ в град Коня. Съпруга е на Четин Алтан - безспорна фигура в литературния, обществен и политически живот на Турция. Много сърдечна и естествена, радваща се на малките неща в живота - една музикална кутийка или калейдоскоп, красиво цвете винаги й доставят радост. Солмаз Камуран е ревностен защитник на природата и сега е начело на кампания за защита на Юварлак чай - място с уникална, девствена природа, където искат да строят електроцентрала.
Сред по-известите произведения на авторката са романите: „Естер - една еврейка в османския двор", „Бората на Дарданелите", „Скелетът на един леврак", „Банка", „Минта"; повестта „Една жена, един мъж и скелетът на един леврак."; сборник разкази „Лунната пътека"; автобиографичната книга "Убийството на копринената буба"; разследването „Казвайки държавата да не е разбойник". Превела е: трилогията „Сафие султан"- Ан Чембърлейн, „Предание за Хюррем", „Фереджето в огледалото" - Ан Чемрърлейн; „Една песен от Троя" на Мак Кулик, Лили Прайар и др. Редактор е на книгите на писателя Четин Алтан.
Солмаз Камуран е защитник на правата на малцинствата и написването на книга за живота им е въпрос не само на смелост, но и на активна гражданска позиция, особено на фона на етнически проблеми в днешна Турция.
http://www.cross-bg.net / Бг Таймс
2010
ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЕВРЕИТЕ В БЪЛГАРИЯ "ШАЛОМ"
В Еврейския културен център на ул. „Екзарх Йосиф" 15, ет. 4 (срещу синагогата) Организация на евреите в България „Шалом", Регионална организация на евреите „Шалом"- София и издателска къща „Памет" ще представиха книгата „Естер - една еврейка в османския двор" на турската писателка Солмаз Камуран, превод на Панайотка Панайотова. Книгата ще бъде представена от Исак Гозес, Солмаз Камуран и Панайотка Панайотова. „ЕСТЕР - ЕДНА ЕВРЕЙКА В ОСМАНСКИЯ ДВОР".
СОЛМАЗ КАМУРАН
ПРЕВОД - ПАНАЙОТКА ПАНАЙОТОВА
„Естер - една еврейка в османския двор" проследява почти стогодишен период от трудната съдба на испанските евреи, които със заповед на Изабела Кастилска са прогонени от страната си. Едни поемат към Холандия, други към Северна Африка, а трети, по покана на султан Баязид ІІ, към земите на Османската империя. Пътят е дълъг и труден - голяма част загиват от ръцете на разбойници или от Инквизицията.
Естер, или както османците я наричат Кирязе, е потомка на евреи - сефаради, които след много премеждия успяват да се доберат до Истанбул. Красива, умна, амбициозна и смела, за кратко време се превръща в един от най-важните еврейски фактори в Сарая - най-близка съветница и довереница на Хюррем султан - съпругата на султан Сюлейман, когото османците наричат Законодателя, а Европа - Великолепни /Хюррем, чието истинско име е Анастасия Лисовска, дъщеря на беден украински свещеник, е единствената, която се е венчала със султана, в противовес с тогавашните правила, и тази, за която Падишахът плаче с глас след смъртта й/, а по-късно и на Сафие султан /София Бафо - дъщеря на Дука на Венеция/. Историята знае, че финансовите дела на османците открай време са били поверени на евреи, но Естер е нещо уникално, един „сив кардинал", който дърпа конците задкулисно, възлова фигура в търговията между Изтока и Запада, рано или късно всички са тропали на нейната врата. Благодарение на нея глави са отървавали въжето, везири са се издигали и везири са падали. През дългия си живот постига всичко - богатство, могъщество, власт, само едно неща не - щастието! Познава, но не изживява истинската любов. Сърцето й остава заключено и ключето е хвърлено много, много далеч - при един турски паша. На осемдесет и осем години е убита при един от бунтовете на спахиите, богатството й възлизащо на милиони златни дукати потъва в султанската хазна.
Описвайки живота на евреите - сефаради, романът по блестящ начин хвърля светлина върху политическия, светски и религиозен живот в Османската империя и тогавашна Европа. Това е първия роман на тази тема, излязъл изпод перото на турски автор.
Романът „Естер - една еврейка в османския двор" излиза в тираж 100 000 и печели наградата за най-добър роман за 2001/. Романът отдавна е надхвърлил 200 000 в Турция, а с пиратските издание над 500 000. Безспорен бестселър - над 200 000 в Европа и Латинска Америка. Преведен и издаден в 10 страни: Гърция, Унгария, Сърбия, Португалия, Испания, Италия, Полша, през лятото на 2010 г. предстои излизането му и в Германия. В Португалия и Испания тиражите надхвърлят тези на Орхан Памук, с когото Солмаз Камуран е отколешна семейна приятелка. За романът „Естер - една еврейка в османския двор" авторката е получила предложение за екранизация от американска филмова компания.
СОЛМАЗ КАМУРАН
Солмаз Камуран е родена през 1954 год. в Истанбул. Последователно учи в „Таш мектеб" в Гьозтепе и колежа „Маариф" в Кадъкьой. Завършва Стоматологичния факултет на Истанбулския университет. На 11 години печели конкурса на Десткото радио за написване на разказ, на 17 години публикува свои творби в списание „Янсънма". Четиринадесет години работи като зъболекар, след което се посвещава изцяло на литературата. Автор е на редица текстове за научно-популярни предавания по телевизията и пътеписи. Освен, че е майстор на перото, г-жа Камуран е и майстор на четката - тя е и добър художник.
Солмаз Камуран по майчина и бащина линия е стара изселничка от България /от Русе и Балчик/. Единият й дядо е журналист и писател, а другият е известен архитект, основател на музея на Мевляна /поет и философ от 13 в./ в град Коня. Съпруга е на Четин Алтан - безспорна фигура в литературния, обществен и политически живот на Турция. Много сърдечна и естествена, радваща се на малките неща в живота - една музикална кутийка или калейдоскоп, красиво цвете винаги й доставят радост. Солмаз Камуран е ревностен защитник на природата и сега е начело на кампания за защита на Юварлак чай - място с уникална, девствена природа, където искат да строят електроцентрала.
Сред по-известите произведения на авторката са романите: „Естер - една еврейка в османския двор", „Бората на Дарданелите", „Скелетът на един леврак", „Банка", „Минта"; повестта „Една жена, един мъж и скелетът на един леврак."; сборник разкази „Лунната пътека"; автобиографичната книга "Убийството на копринената буба"; разследването „Казвайки държавата да не е разбойник". Превела е: трилогията „Сафие султан"- Ан Чембърлейн, „Предание за Хюррем", „Фереджето в огледалото" - Ан Чемрърлейн; „Една песен от Троя" на Мак Кулик, Лили Прайар и др. Редактор е на книгите на писателя Четин Алтан.
Солмаз Камуран е защитник на правата на малцинствата и написването на книга за живота им е въпрос не само на смелост, но и на активна гражданска позиция, особено на фона на етнически проблеми в днешна Турция.
http://www.cross-bg.net / Бг Таймс
Моята турска библиотека,Орхан Памук !
Орхан ПамукОрхан Памук е един от най-значителните съвременни турски автори и носител на Нобеловата награда за литература за 2006 г.
>>>
Моята турска библиотека !
Написано от Орхан Памук
В сърцето на моята библиотека е библиотеката на баща ми. Когато бях на седемнадесет или осемнадесет и започнах да посвещавам по-голямата част от времето си на четене, аз поглъщах томовете, които баща ми държеше в нашата всекидневна, както и ония, които намирах из истанбулските книжарници. Имаше дни в които, ако прочетях някоя книга от библиотеката на баща ми и я харесах, аз я взимах в моята стая и я поставях сред собствените си книги. Баща ми, който се радваше да види, че синът му чете, се радваше и на това, че някои от книгите му се преселваха в моята библиотека – и всеки път, когато видеше някоя от книгите си на моята лавица, той ме закачаше, казвайки: „Аха, виждам, че този том е бил повишен до по-горните ешелони!“
През 1970, когато бях на 18, аз – като всички турски деца, интересуващи се от книги – започнах да пиша поезия. Рисувах и следвах архитектура, но удоволствието, което ми доставяха тези неща, намаляваше; през нощите пушех цигари и пишех поезия, която криех от всички. Именно по това време прочетох стихосбирките, които баща ми (който беше искал да бъде поет в младостта си) държеше по рафтовете си.
Обичах тънките, избелели томчета от поети, които са познати в турската литература като принадлежащи към Първата Вълна (1940-те и 1950-те) и Втората Вълна (1960-те и 1970-те); след като ги прочитах, обичах да пиша стихове в същия стил. Поетите от Първата Вълна – Орхан Вели, Мелих Джевдет и Октай Рифат – се помнят с името на първата поетична сбирка, която са публикували заедно – Garip, или Странно. Те внесоха в модерната турска поезия езика на улиците, великолепен с остроумието си и отхвърлящ формалните конвенции на официалния език, както и потисническия, авторитарен свят, който те отразяваха. Понякога баща ми отваряше едно от първите издания на някой от тези поети и ни развличаше с едно или друго от техните забавни и непостоянни стихотворения, четейки ги с висок глас и придавайки си вид, който ни позволяваше да разберем, че литературата е едно от великолепните съкровища на живота.
Въодушевявах се и от поетите от Втората Вълна, които поеха този новаторски дух при следващото поколение, придавайки на поезията един разказвателен, експресионистичен тон, същевременно внасяйки понякога в композициите си една смесица от дадаистки, сюрреалистки и орнаментални мотиви. Когато четях тези вече мъртви поети (Джемал Сюрейя, Тургут Уйар, Илхан Берк), аз бях убеден, че мога да пиша като тях, по същия начин, по който един човек, гледащ абстрактна картина, може да бъде достатъчно наивен, за да си мисли, че и сам би могъл да нарисува нещо такова. Или, по-скоро, аз бях като художник, който, разглеждайки картина, от която се възхищава, мисли, че е разбрал как тя е била нарисувана. Също както този художник би се втурнал към ателието си, за да докаже откритието си, аз сядах зад бюрото си, за да пиша поезия.
С някои редки изключения, произведенията на всички други турски поети бяха изкуствени и отдалечени от света на ежедневието, така че те не ме интересуваха като поезия; онова, което ме интересуваше, беше тяхната интелектуална основа. Борейки се за оцеляване сред смазващото въздействие на озападняването и Европа, какво би могъл да спаси местния поет от нащърбените и бързо изчезващи Османско-турски литературни традиции, и как? Кое от поезията на Дивана, създадена от османския елит под влиянието на персийската литература? И в какво се състоеше нейната значимост за модерната поезия сега, когато нейните красоти и литературни похвати можеха да бъдат разбрани от по-късните поколения само с помощта на речници и помагала?
Дразнещите въпроси, свързани с „черпенето от традицията“ занимаваха в много голяма степен писателите от поколението, което идеше преди мен, а също и моето поколение. Именно защото Османската поезия беше процъфтявала в продължение на векове, винаги оставайки чужда на западното влияние, съществуваше някакво чувство за приемственост, а това правеше по-лесни и по-удобни дискусиите по литературни и философски въпроси, отнасящи се до поезията. И понеже романът беше европейски внос, романистите и писателите в проза, опитващи се да се свържат с нашата литературна традиция, насочиха вниманието си към поезията.
През ранните 1970 години, след като ентусиазмът ми за поезия беше припламнал и вече изгорял, а аз бях решил да стана романист, на поезията в Турция все още се гледаше като на истинската литература, докато романът изглеждаше една по-низша, популистка форма. Не би било погрешно да се каже, че романът започна да се взема по-сериозно едва през последните тридесет и пет години, докато поезията изгуби част от важността си. През същото това време издателската индустрия се разрасна с огромна бързина, предлагайки едно все по-голямо разнообразие на все повече читатели.
Когато реших да стана писател, нито поемите, нито романите се ценяха като индивидуални изрази на една артистична чувствителност, на един странен дух, една душа: господстващото гледище беше, че сериозните писатели работят колективно; техните творби се ценяха заради начина, по който допринасяха за една социална утопия и отразяваха някаква споделена визия (като модернизъм, социализъм, ислямизъм, национализъм или секуларно републиканство). В литературните кръгове съществуваше само малко интерес към проблема за индивидуалния творящ писател, който черпи от историята и традицията, или който се опитва да намери литературната форма, която най-добре съответства на неговия глас.
Вместо това литературата беше обвързвана с бъдещето: нейната работа беше да работи ръка за ръка с държавата, за да построи едно щастливо и хармонично общество, или дори нация. Утопичният модернизъм – бил той секуларен, републикански, или социалистическо-егалитарен – беше вторачен толкова упорито в бъдещето, че понякога, така поне си мисля, той ослепяваше за сърцето и душата на всичко, което се беше случвало по улиците и в домовете на Истанбул през последния век. Струва ми се, че писателите, които се ангажират толкова страстно с въпроса как да се доведе Турция до едно брилянтно бъдеще, не разказват една толкова честна история за нашия живот, както го правят писатели като Ахмет Хамди Танпънар и Абдюлхак Шинаси Хисар, които оплакваха загубата на нашата традиционна култура, или Саит Фаик и Азиз Несин, които долавяха изтънко поезията на истанбулските улици и обичаха града без предразсъдъци.
Във времето на озападняването и бързата модернизация, основният въпрос – не само за турската литература, но и за всички литератури извън Запада – е свързан с трудността да се описват мечтите за утре с цветовете от днес, да се мечтае за една модерна страна с модерни ценности, като същевременно се приемат удоволствията на ежедневната традиция. Писателите, чиито мечти за едно радикално бъдеще ги тласкаха към политически конфликти, често свършваха в затвора, а злочестините придаваха на гласовете и възгледите им един твърд и огорчен тон.
В библиотеката на баща ми се намираше и първата книга, публикувана от Назъм Хикмет – най-важният турски поет – през 1930-те години, преди той да отиде в затвора заради революционните си идеи. Колкото и впечатлен да бях от сърдития, изпълнен с надежда тон на тези стихове, от тяхната утопична визия и формално новаторство, вдъхновено от руския футуризъм, аз бях също толкова потресен и от страданието, което поетът беше преживял, от годините, които той беше прекарал зад решетките, както и от разказите за затворническия живот в спомените и писмата на реалистични романисти като Орхан Кемал и Кемал Тахир, които бяха лежали в същите затвори. Човек би могъл да направи цяла библиотека от мемоарите, романите и разказите на турски интелектуалци и журналисти, които бяха попаднали в затвора.
Имаше време, в което четях толкова много затворническа литература, че познавах ежедневието в килиите, перченето и грубия език (и затворническия жаргон, който много обичах), сякаш сам съм бил в затвора. В онези дни представата ми за един писател беше за някой, пред чиято врата винаги чака полицията, който бива следен от цивилни полицаи, чиито телефони са подслушвани, самият той не може да получи паспорт и пише от затвора горчиви писма до любимите си. Този начин на живот, който аз познавах само от книги, не беше нещо, което желаех за самия себе си, но аз го намирах романтичен. Когато, тридесет години по-късно, вече сам имах подобни проблеми, аз се утеших като си припомних, че проблемите ми са толкова по-леки от ония, за които бях чел в младостта си.
Съжалявам, че не успях да се отърся от просветителската утилитарна идея, че книгите съществуват, за да ни подготвят за живота. Може би това се дължи на факта, че животът на един писател в Турция е доказателство именно за това гледище. Но то се дължи донякъде и на това, че през ония дни в Турция липсваше онзи тип голяма библиотека, в която лесно можете да намерите всяка книга, която желаете. Във въображаемата библиотека на Борхес, всяка книга придобива един мистичен аспект, а самата библиотека намеква за поетическа и метафизическа безкрайност, откликвайки на сложния свят там отвън; зад тази мечта се намират реални библиотеки с повече книги, отколкото изобщо биха могли да бъдат преброени или прочетени. Борхес беше директор на една такава библиотека в Буенос Айрес. Но когато бях млад, в Истанбул или в цяла Турция нямаше подобна библиотека. А що се отнася до книги на чужди езици, то нито една обществена библиотека не притежаваше такива. Ако бих желал да науча всичко, което трябва да се научи, да стана мъдър човек и по този начин да избегна ограниченията на националната литература – натрапени от литературните клики и литературната дипломация, и наложени чрез задушаващи забрани – аз трябваше да си изградя една собствена голяма библиотека.
Между 1970 и 1990 главното ми занимание след четенето беше купуването на книги за собствената ми библиотека; аз исках тя да включва всички книги, които смятах за важни или полезни. Баща ми даваше сериозна издръжка. От осемнадесетгодишна възраст бях свикнал да ходя по веднъж седмично до Сахафлар, стария книжен пазар в Беязит, центъра на Стария Град. Прекарах множество часове и дни в неговите малки магазинчета, отоплявани от неефективни електрически радиатори, задръстени от планини от некаталогизирани книги, където всички изглеждаха бедни – от продавача до собственика, случайния посетител или редовния клиент.
Отивах в някой антикварен магазин, претърсвах рафтовете, разлиствах книгите и една след друга разглеждах някоя история на отношенията между Швеция и Османската империя през осемнадесети век, или мемоарите на главния лекар на болницата за душевноболни Бакъркьой; свидетелските описания на някой журналист за пропаднал преврат; монография за Османските паметници в Македония; турско резюме на писанията на немски пътешественик, дошъл в Истанбул през седемнадесети век; размислите на професор от медицинския факултет Чапа относно маниакалните депресии и предразположението към шизофрения; малък сборник стихотворения от някой забравен османски поет в коментирано издание на модерен турски език; илюстрирана книга по въпросите на пропагандата, издадена от службата на губернатора на Истанбул през 1940-те, показваща всички сгради и паркове в чернобяло.
След пазаренето с продавача аз ги превозвах до вкъщи с количка. В началото събрах всички класици на световната и турска литература – би било по-точно да ги нарека книги „важни“ за турската литература. Мислех си, че сигурно ще чета и други книги, точно както бях го направил с класиците. Но когато майка ми, която се тревожеше за мен, защото смяташе, че чета прекалено много, виждаше как нося вкъщи повече книги, отколкото изобщо бих могъл да прочета, тя промърморваше уморено: „Поне не купувай повече книги докато не си свършил тези!“
Купувах не като колекционер на книги, а като фанатик, който отчаяно се опитва да разбере защо Турция е толкова бедна и има толкова проблеми. Когато бях в двадесетте си години и приятелите ми идваха на гости в къщата, където живеех с родителите си, и ме питаха защо купувам всички тези книги, които пълнят къщата с такава бързина, аз никога не можех да им дам задоволителен отговор. Домашният мотив в Легендите от Гюмюшхане; задкулисното описание на Етем Черкезина на бунта срещу Ататюрк; списъкът на политическите убийства по времето на Втория Конституционен Период (1908–1922), когато на власт бяха Младотурците; историята за папагала, който посланикът в Лондон беше изпратил на султан Абдулхамид; сборникът с образци за писане на любовни писма за срамежливите; политическите спомени на доктора, който беше открил първия санаториум в Турция; подготвителните бележки на един комисар, който беше преподавал на студенти в полицейското училище лекции по дребна улична престъпност, упражнявана от джебчии и измамници – и много други подобни неща.
Освен тях идваха шесттомните, изпълнени с документи спомени на един бивш президент; друга книга, описваща подробно начина, по който моралният код на османските гилдии е повлиял на съвременните бизнес-практики; парижките мемоари на един забравен артист; една книга за триковете, които използват търговците, за да покачват цената на лешниците; дебел сборник от петстотин страници, съдържащ критики на марксисти, подкрепящи Китай и Албания, написан от марксисти, подкрепящи Съветския Съюз; историята на трансформацията на град Ерегли след отварянето на тамошните фабрики за стомана и чугун; книга за деца на име Сто известни турци; историята на големия пожар в Аксарай през 1911; сборник статии, написани между двете световни войни от някакъв журналист, напълно забравен през последните тридесет години; история в двеста страници, покриваща две хиляди години в едно малко градче в централния Анадол, което беше почти невъзможно за откриване на картата; претенциите на един пенсиониран учител, който, без каквито и да било познания по английски език, беше открил кой е застрелял Кенеди, само чрез четене на турските вестници … Дали се интересувах достатъчно от авторите на такива произведения, за да ги чета от начало до край? В по-късните години, всеки път когато някой ме попиташе, „Господин Памук, чели ли сте всички книги в библиотеката си?“, аз отговарях, без да вземам въпроса на шега: „Да. Но дори и да не бях ги чел, те все пак могат да се окажат полезни.“
Имах пред вид точно онова, което казвах – и когато бях млад, връзката ми с книгите беше ограничена от оптимизма на един неизлечим позитивист, който вярваше, че би могъл да завладее целия свят чрез учене. Вярвах, че някой ден бих могъл да използвам цялата тази ерудиция в някой роман. У мен има нещо от самоукия герой от Гаденето на Сартр, който чете всяка книга в местната библиотека, от А до Я, и от Петер Клайн, героят от Заслепението на Елиас Канети, който се гордее с книгите си също толкова диво, колкото един войник може да се гордее с полка си. Библиотеката на Борхес е за мен не метафизическа фантазия за един безкраен свят – тя е библиотеката, която изградих в дома си в Истанбул, том по том. Понякога вземам книга за правните основи на османската селскостопанска икономика през петнадесети и шестнадесети век. Четейки в тази книга за данъците, налагани върху търговията с тигрови кожи, аз открих, че в Анадола по това време е имало тигри. Четейки тежките томове, съдържащи събраните писма, написани в изгнание от Намък Кемал – романтикът, активистът, патриотът, дидактическият поет от деветнадесети ек (турският Виктор Юго!), аз за пръв път узнах, че нашият легендарен поет, всепризнатият герой от читанки и ученически легенди, е имал изключително мръсен език. Един развлекателен политически мемоар от наш парламентарист, хвърлен в затвора; разказите на борсов играч за най-интересните пожари и катастрофи с коли, които е срещал през кариерата си; мемоарите на един претенциозен дипломат, чиято дъщеря някога ми беше съученичка – ако успеех да намеря такива книги, аз веднага ги купувах.
Пропусках живота, заравяйки се в книги – но дори и когато бях разбрал това, аз все пак продължавах да купувам книги, сякаш за да отмъстя на живота, от който бягах. Едва сега, толкова години по-късно, аз разбирам колко щастливи са били часовете, които прекарах, сприятелявайки се с продавачите в ония студени книжарници, пиейки чая, който те ми предлагаха и преглеждайки прашните планини от книги отдолу до горе.
След като бях претърсвал лавиците на истанбулските антикварни магазини от пазара Сахафлар в продължение на десет години, аз направих заключението, че всяка книга, публикувана на латинска азбука от основаването на републиката до 1970-те беше минала през ръцете ми. Понякога изчислявах, че през петдесетгодишния период, последвал решението на Ататюрк през 1928 да прехвърли цялата нация от арабско писмо на латиница, са били публикувани най-много петдесет хиляди книги. През 2008 тази цифра едва беше надхвърлила сто хиляди. Може би аз бях мотивиран от някакъв таен план да събера всички тези книги в моята библиотека …
Но най-често изборът ми беше спонтанен и импулсивен. Купуването на книги една по една е малко като строежа на къща тухла по тухла. През 1980-те виждах много хора като себе си, не само в антикварните магазини, но и в обикновените истанбулски книжарници. Имам пред вид хората, които се появяват към пет-шест часа вечерта и питат: „Има ли нещо ново днес?“, а след това преглеждат една по една всички книги, които са пристигнали в книжарницата от вчера насам.
През 2008 се публикуват около три пъти повече книги, отколкото преди тридесет години, но през 1980-те в Турция се публикуваха средно по три хиляди книги годишно. Виждал съм повечето от тях, почти половината бяха преводи. Понеже имаше толкова малко книги, внесени от чужбина, аз четях тези прибързани и небрежни преводи в опита си да разбера какво се случва в световната литература.
През 1970-те, звездите на всяка книжарница бяха големите исторически томове, търсещи причините за бедността, „назадничавостта“ и социалните и политически катаклизми в Турция. Тези амбициозни модерни истории бяха издържани в сърдит тон; в остър контраст със старите османски истории, които сега се издаваха в модерни турски издания – бях купил и всички тях – новите истории никога не хвърляха прекалено много вина върху самите нас за катастрофите, които бяхме преживели, предпочитайки да приписват нашата бедност, липса на образование и „назадничавост“ на чужди сили или на няколко зли и корумпирани души сред самите нас. Може би именно затова те бяха толкова широко четени и поглъщани.
Никога не съм бил в състояние да устоя на изкушението на каквато и да било история, роман или мемоар, разследващи военните преврати и политически движения от наше време, или серията военни поражения през последните години на Османската империя, или безкрайната поредица от политически убийства, проследяващи всяко от тях до някаква тайна, до зловеща конспирация или игра между чужди сили. Историите на градове, написани от пенсионирани учители и публикувани или от градските съвети, или от самите автори; мемоарите на доктори-идеалисти, инженери, данъчни чиновници, дипломати, политици, биографиите на филмови звезди, книги за шейхове и секти, експозета на масони, в които се изреждат имена – купувах ги всички, защото в тях имаше малко комедия, малко живот, малко реалност и, ако нищо друго, то поне малко от Турция.
Когато бях дете обичах да чета книги за Ататюрк, написани от неговите приятели и близки сътрудници. Те бяха написани от хора, които познаваха Ататюрк добре и наистина го обичаха; поради законите, защищаващи паметта на Ататюрк, за по-късните поколения беше много трудно да пишат за неговите човешки черти – и така образът на Ататюрк беше префасониран по начин, който го прави да изглежда като авторитарен расист, а с почитаемото му име беше злоупотребено, за да се оправдае политическото потисничество и жестоките закони. В днешна Турция обидата срещу името на Ататюрк си остава наказуемо деяние. Човек не може да го опише като нормална личност в някой роман, или да напише негова достоверна биография, без да попадне в затвора. Но дори и така за него се пишат стотици книги всяка година. Може би това е така защото – както и с книгите за исляма – забраните опростяват един труден и сложен проблем, като по този начин облекчават задачата на авторите.
В средата на 1970-те, когато се бях отказал от мечтата да стана художник и архитект, и реших да стана писател, всяка година в Турция се публикуваха между четиридесет и петдесет романа. Аз ги преглеждах всички и купувах повечето от тях, мислейки, че те могат да ми бъдат от полза някой ден; и ако прекарвах време с тях, то беше не защото имаха някакво литературно достойнство, а защото можех да открия в тях описания на живота в турските села и малки градчета, както и парчета от живота в Истнабул. Нашият знаменит критик от 1950-те, Нурула Аташ (който защищаваше гръмогласно правото ни да заемаме от западната, особено от френската, култура, но не можеше да се сдържа и да не се надсмива над зле образованите автори, опитващи се да имитират французите), веднъж каза, че в страна като нашата понякога е необходимо да се купуват поне някои от книгите, които се появяват на пазара, просто за да се поддържат автора и издателя. Аз следвах съвета му.
Докато разглеждах тези книги, аз се чувствах като част от една култура, една история; мислех си за книгите, които сам ще напиша някой ден, и се чувствах щастлив. Но понякога затъвах в опасна меланхолия. Бях поразен от правописните грешки в някоя книга, или от небрежността, демонстрирана от автора и неговия издател, вниманието ми намаляваше; четях книга, написана по тема, заслужаваща един нюансиран и проницателен анализ, но когато виждах как авторът беше я убил, чрез прибързаност, гняв или паника, аз изпитвах болка. И, освен това, сюжетът все пак изглеждаше малко глупав, пък и банален … Натъжаваше ме и това, че някоя глупава, безполезна книга беше много обичана, а някоя друга, интересна и запленяваща книга, не привличаше никакъв интерес …
Такива срещи пробуждаха един по-голям и по-дълбок страх, и постепенно аз започвах да чувствам съкрушителната студенина на облака, който виси над всички хора на литературата извън Запада, над целите им животи: Колко важно е да се знае, че през петнадесетия и шестнадесетия век в Анадола са бродели тигри? Какъв е смисъла в проследяването на влиянието на индийската литература върху Асаф Халет Челеби – един поет, почти непознат дори за турския читател? Нито пък ми се виждаше особено важно да знам, че ордите, които се разбунтуваха в Истанбул на 6 и 7 септември 1955, разбивайки магазините и ограбвайки домовете на истанбулските гръцки, арменски и еврейски малцинства, бяха подкрепяни и насърчавани не само от турските тайни служби, но и от Великобритания, която не искаше да види Кипър като част от Гърция; нито пък изглеждаше важно да се знае какво е дискутирал Ататюрк с шаха на Иран по време на тяхната разходка по Босфора. Изпитвах чувството, че ония, които се бяха занимавали с тези теми и написали романи и истории, бяха го направили напразно.
В най-мрачните си дни аз се чувствах като Фарук, героя на втория ми роман Тихата къща, който беше изследвал документи, отнасящи се до много стари времена, далеч назад в османските архиви, и ги носеше в главата си, без никога да забравя фактите, но и без да се чувства свързан с някой от тях: аз се чудех дали има нещо „важно“ в успешното запазване на подробностите от цяла една история, цяла една култура, цял един език. Колко важно беше да се знае кой е причинил Големия Пожар в Смирна през 1922? Струваше ми се, че освен самия мен има само четири или пет души, които искат да знаят причините за военния преврат от 27 май 1960, или за основаването на демократическата партия след Втората световна война. Беше ли всичко това, защото турската култура беше прекалено политическа? Или защото страната изразяваше себе си най-вече чрез политиката? Или това се дължеше на нашето усещане, че сме толкова далеч от центъра – че живеем по границата – което караше човек да открива толкова малко ценност в собствената си национална библиотека?
Когато размислях за фактите, научени от книгите, които толкова радостно бях донесъл вкъщи, когато мислех за това колко малко означават те за останалия свят, аз се чувствах празен и безполезен, и цялото удоволствие изчезваше. Но макар че през двадесетте си години аз бях силно измъчван от мисълта, че живея далеч от центъра на нещата, това не ми пречеше да обичам силно собствената си библиотека. Когато навлязох в тридесетте си години и за пръв път отидох до Америка, за да видя други библиотеки и да се срещна лице в лице с богатството на световната култура, аз се чувствах дълбоко натъжен да видя колко малко се знаеше за турската култура, за турската писменост. И в същото време тази болка позволи на романиста в мен да види по-ясно разликата между преходните аспекти на една култура и нейната същност. Аз приех това като предупреждение: трябваше да се вгледам по-дълбоко в живота – и в собствената си библиотека.
В романа на Милан Кундера Бавността има един чешки герой, който, докато взема участие в международна конференция, използва всяка възможност да разказва за това „как са нещата в моята страна“; като следствие от това той се превръща в обект на насмешки. Правилно е да му се надсмиват за това, че мисли само за собствената си страна и не успява да види връзката между собствената си човечност и тази на останалия свят. Но когато четях Бавността, аз не се идентифицирах с онези, които се надсмиват над човека, говорещ непрекъснато за „моята страна“. Аз се идентифицирах със смешния човек. Не защото исках да бъда като това смешно същество, а защото не исках. Беше през 1980-те, когато разбрах, че ако – тук ще заема две думи от героя на моя роман Черната книга – искам да „стана себе си“, то това щеше да стане не чрез надсмиване над „подражателя“ на Наипол, заради нещата, които той върши, за да се избави от своите провинциални привички, или своята депресия. То щеше да стане чрез идентифициране с него.
Турция никога не е била западна колония и така, когато турците започнаха да имитират Запада, както беше наредил Ататюрк, това никога не беше осъдителното, унизително начинание, описано от Кундера, Наипол и Едуард Саид – то се превърна във важна част от турската идентичност. Що се отнася до веселите абсурди на Ефруз Бей, един герой, който е обичан и мразен в еднаква степен, и създаден, за да портретира копнежа по всякакви западни неща като префърцунен и снобски (за турските читатели той не говори за богатството на турската литература), то всичко, което той показва е, че Юмер Сейфетин (1884–1920), националистическият, полемичен разказвач, който на места флиртува с идеи за расова чистота, е представял озападняването като движение на висшите класи, откъснато от народа.
Когато се сблъскам с такова маниерничене, аз напълно се съгласявам с Достоевски, който се чувстваше толкова разгневен от руските интелектуалци, познаващи Европа по-добре от Русия. Същевременно аз не мога да оправдая напълно този гняв, който накара Достоевски да се противопостави на Тургенев. Изхождайки от собствения си опит, аз знам, че зад защитата на Достоевски на руската култура и православния мистицизъм – да ги наречем ли Руската библиотека? – се крие гняв не само срещу Запада, но и срещу руските интелектуалци, които не познават собствената си култура.
През тридесет и петте години, които прекарах в писане на собствените си романи, аз се научих да не се надсмивам на книгите, написани от други, нито пък да ги захвърлям настрана, независимо от това колко глупави, несвоевременни, остарели, излезли от мода, повърхностни, дебелоглави или странни те могат да бъдат. Тайната на това как да се обичат тези книги не беше в това, може би, да се четат те по начина, който са имали пред вид техните автори … Работата беше в това да се четат тези книги – странни и безразлични, изпъстрени с моменти на удивителна красота – така, сякаш се поставяте на мястото на техните автори. Човек не избягва провинциалността като бяга от провинциите, а като ги прави част от себе си. Ето как аз се научих да се потопявам в моята бавно увеличаващата се библиотека, и как се научих да се поставям на разстояние. Едва след като станах на четиридесет аз разбрах, че най-силната причина да обичам библиотеката си беше, че нито турците, нито хората от запада знаеха за нея.
Но сега те казват: „Ти спечели Нобелова награда, а тази година Турция е почетен гост на Франкфуртския панаир на книгата. Така че, би ли могъл да ни опишеш твоята турска библиотека?“ Готов съм за това, както и да накарам и други да заобичат моята турска библиотека, но докато се готвя да изпълня молбата, аз започвам да се страхувам да не я разлюбя …
Източник
Портал Турция
"Лейла",Феридун Заимоглу !
Лейла
Автор: Феридун Заимоглу Издателство: Летера Година на издаване: 2008 г.
Превод: Емилия Драганова
Обем: 472
Корица: твърда
ISBN: 978-954-516-747-8
Цена: 24.95
поръчай
През погледа на малката Лейла Феридун Заимоглу разказва трогателната и впечатляваща история на турско семейство от Анадола през 50-те ши 60-те години на 20 век.
Лейла е най-малката дъщеря в голямо семейство, където деспотичният й баща властва с желязна ръка над съпругата и децата си. Останал без работа, той се опитва да си стъпи на краката, захващайки се с какви ли не съмнителни сделки. След безуспешния си опит да се преборят с тиранията вкъщи братята на Лейла тръгват по свой собствен път, а сестрите й остават в очакване на мъжа, който ще бъде избран за техен жених, и не спират да вярват в голямата любов. Малката Лейла успява да си извоюва малки свободи, който бързо са й отнети, когато става жена.
Едничката цел на всички е да се откопчат от задушаващата бедност и ограниченията. Единственият начин за това е да се поеме на Запад.
Един ден Лейла попада по следите на мрачна семейна тайна...
Има ли изход от вътрешната борба между предаността към семейството и религията и копнежа за лична свобода и щастие?
Впечатляващо е с колко много награди е отличен авторът за творчеството си:
2002 г. – награда „Хебел“
2003 г. – награда на журито в конкурса „Бахман“ в Клагенфурт
2004 г. – награда „Аделберт фон Шамисо“
2005 г. – награда „Хуго Бал“
2007 г. – награда “Гримелсхаузен”
2008 г. – “Корине”
"Моят Крит",Саба Алтънсай !
Моят Крит (роман)
Автор: Саба Алтънсай Издателство: Труд Година на издаване: 2009 г.
Превод: Паулина Матеева
Обем: 328
Корица: мека
ISBN: 9545288906
Цена: 7.99
Романът проследява историята на остров Крит между 1898 и 1928 година. Талантливият бижутер Ибрахим Ярмакамакис посреща решенията на Великите сили за изселване на мюсюлманското население с противоречиви чувства.
Тези решения ще променят живота на цялото му семейство...
"Жена за обесване",Пънар Кюр !
Жена за обесване
Автор: Пънар Кюр Издателство: Летера Година на издаване: 2008 г.
Превод: Йорданка Бибина
Обем: 152
Корица: твърда
ISBN: 978-954-516-841-3
Цена: 15.95
По действителен случай.
Романът е разказ за това как една нещастна, беззащитна, изпаднала в безизходица жена (Мелек) е изолирана от действителността и е затворена в болния и ужасен свят на един сексуален маниак (собствения и съпруг), как е мачкана, използвана, измъчвана, насилвана, тероризирана и в крайна сметка превърната в безгласно и безропотно създание, в някакъв предмет за неговите извратени забавления.
Това е и разказ за драмата на един младеж (Ялчън), опитал се да освободи жената от нечовешкото положение, в което е поставена, и за трагичния неуспех на тези негови усилия.
В истиската история жената, прототип на Мелек, убива съпруга си с помощта на един юноша, който е влюбен в нея.
Тя е осъдена на смърт и обесена.
По стил и "Жена за обесване" има много повече общи неща с модерния западноевропейски психологически роман, отколкото с книгите от популярната поредица "Преживяно". Романът е съставен от увод ("Присъда за убийците от вилата край брега") и три монолога ("Среднощните размисли на съдията", "Посетители в килията на Мелек" и "Записките на Ялчън").
Романът е изключително силен, дори потресаващ...
КАДРИЕ ДЖЕСУР:”ТУРСКАТА ЛИТЕРАТУРА Е В ПОДЕМ” !
КАДРИЕ ДЖЕСУР:”ТУРСКАТА ЛИТЕРАТУРА Е В ПОДЕМ”
Кадрие Джесур е родена в Момчилград, учи в Пловдивския и в Шуменския университет. Автор е на чудесни стихове като този например:
* * *
някой опъва струни по мен,
а не зная кой се готви да свири,
душата ми душа бере,
забравих ли да вярвам, Господи?!
Сега Кадрие Джесур живее в Истанбул и чрез възможностите на преводаческото изкуство се опитва да бъде мост между двете литератури – българската и турската.
Винаги съм изпитвал дълбок интерес и симпатия към такъв тип хора – обитаващи гранични духовни територии...
- Как се чувства човек като Вас – роден в една страна, а живее в друга?
- Мисля, че вече е нормално човек да не живее там, където се е родил. В последното десетилетие на миналия век значителна част от българското население се пръсна по света. За мен е еднакво добре или еднакво зле и в България, и в Турция. Но държа да подчертая, че най-добре се чувствам в лоното на езика, на литературата.
- Давате ли си сметка, че ние тук, на Балканите живеем сред непознати. Българите познават по-добре американската, френската, да не говорим за руската, а не познават литературите на съседите си – румънската, албанската, турската литература? Можем ли да твърдим, че и турците, като българите, не познават литературите на своите съседи на Балканите?
- Турската читателска аудитория, разбира се, познава класиците на балканските литератури, но това не е достатъчно да твърдим, че познава съответните литератури. Например Димитър Димов е преведен доста рано, още през 60-те, но дали можем да се каже, че се познава добре, не зная. Исмаил Кадаре е известен на читателя, но едва ли някой, освен крайно изкушените, знаят кой е Емруллах Шуайип например. Излиза, че въпросът опира първо до превода и издаването на даден автор, а след това до читателския интерес към него. А аз, повярвайте, все още не зная точно по какъв критерий се превежда или не се превежда определен автор или произведение. Известно ми е например, че «Черна книга» беше първият роман на Памук, преведен на български. Но започна да се продава и да се чете едва след като авторът му бе удостоен с Нобеловия приз. Тогава последваха и преводите на другите му романи.
- Не ви ли се струва, че книгите на Орхан Памук не са най-доброто от турската съвременна проза? Струва ми се, че изборът на Нобеловия комитет бе обусловен от политически, а не естетически критерии... Боя се, че книгите на Орхан Памук създават една доста невярна представа за турската проза, но дали съм прав?
- Не съм на мнение, че един автор може да даде цялостна представа за една национална литература, макар той и да е нобелист. За мен Орхан Памук е качествено постижение, връх в съвременния турски роман. А може би не само в турския, ето привеждам цитат от Frankfurter Allegemeine от 1998 г.: «Младият турски романист Орхан Памук нагледно показва на Европа как се пише роман.» Твърдя и мога да Ви убедя, че в творческите си корективи О. Памук е равностоен на другите Нобелови лауреати. За политическата обусловеност на наградата се писа много и в турските литературни издания. Споделят го всички традиционно настроени общности, включително и част от официалните медии в Турция. Всички го свързват с думите му за събитията от 1915 г. и т. нар. арменски геноцид. А това в момента, на този етап е твърде спорен въпрос.
- Опитвате се да служите като мост между двете литератури – българската и турската. Мислите ли, че ако читателите опознаят литературата на другия, на съседа, ще започнат да се разбират по-добре? Аз не съм убеден, а Вие?
- Благодаря, но аз нямам, не бих могла да бъда с такива претенции. Често съм си мислила, че съвременната турска литература е четена, познава се в България. Българският читател има сравнително добри познания за турската литература от периода между 50-те до края на 80-те г. на миналия век. Това е времето на социалистическия реализъм, казано най-общо. През социализма турските автори се издаваха наравно със съветските. Спомнете си Решат Нури Гюнтекин, Факир Байкурт, Азиз Несин, Орхан Кемал, Яшар Кемал, Адалет Агаоглу, Айсел Йозакън и мн. др. Пак по това време на турски са превеждани Елин Пелин, Йордан Йовков, Митка Гръбчева, Димитър Димов, Стоян Ц. Даскалов, Георги Караславов, Камен Калчев, Ангел Каралийчев и много други, списъкът е сравнително дълъг. Просто не мога да ги изброя всичките. Разбирали ли са едни други тогава читателите, та да го искаме сега? Да се надяваме, че, четейки се взаимно, ще се натрупа не само обич, а и познания за другия, за различния.
- В мен съществува подозрението, че книгите на български автори, които се публикуват в Турция (някои от тях преведени от вас самата) са с микроскопични тиражи? Признайте, че е така, а? Между впрочем книгите на български автори, издавани в Турция се „подкрепят” от нашето Министерство на културата, сиреч те са „спонсорирани” издания, нали така?
- Не виждам нищо лошо в това, че съществува Фонд, който спонсорира превода на българска литература на чужди езици. Вие сте прав, тиражите са незадоволителни, но самият процес на налагане на дадено издателство да отпечата абсолютно непознат български автор, доверявайки се единствено на преводача си, не е лек. Аз лично съм на мнение, че трябва да има повече такива фондове, да се стимулира изборът на произведение или автор, да се следи за тиража, дори и за полиграфическото изпълнение.
- Какви са средните тиражи на една книга в Турция – на местен автор, на преводен?
- Зная, че поезия се пише и издава много, но в малки тиражи. Впрочем тиражите зависят най-вече от възможностите на издателството. Най-големи са тиражите на издателствата, чиято работа е част от културната дейност на дадена банка или холдинг. Такива са издателствата „Япъ креди”, „Иш Банкасъ”, „Доган”. Третото издание на романа „Краят на лятото” на Адалет Агаоглу е отпечатан в двехиляден тираж. „Името ми е Червен” на О. Памук за една година (1998) претърпя пет издания в «Илетишим» и достигна стохиляден тираж. Последният му роман е с тираж 100 000 от първото си издание, а се очаква второ.
- Съществува ли и в Турция култ към чуждите автори, както е у нас? Сигурно знаете, че у нас издателствата с охота публикуват книгите и на най-бездарните чужди автори, защото просто са чужди...
- Ще си послужа с клишето, че турската литература е в подем. Затова интересът на читателите към местни и чужди автори горе-долу е един и същ. Не зная как подхождат издателствата, но в плановете на някои от тях като «Джан» и «Япъ Креди» се следи за баланса между чужди и местни автори. За интереса към местните творци съдя и следя по интереса на читателите на страниците на сериозните литературни списания. През последните години броят им е сериозно увеличен, а почти всички всекидневници издават седмични литературни приложения, които са много добър ориентир за читателската аудитория.
- Вилнее ли и в турската съвременна литература постмодернизмът, който у нас си е чисто и просто бастион на бездарието и си е чист псевдомодернизъм?
- Турските литературни критици Жале Парла, Берна Моран, Йълдъз Еджевит окачествяват някои от романите на Огуз Атай, Лятифе Текин, Орхан Памук, Билге Карасу, Елиф Шафак, Сема Кайгусуз, Мехмет Ачар, Мурат Гюлсой като притежаващи типичните характеристики на постмодерния роман. Тези автори се четат много, преиздават се многократно и са преведени на много езици по света. Значи ли това, че постмодернизмът вилнее в турската литература? Мисля, че – не. Но изброените са добрите образци все пак. Без да го нарека вилнеене, мога да кажа, че най-младите автори опитват нови, авангардни похвати. Някои се застояват малко повече, а други изчезват от литературния хоризонт само след първите си книги.
- Кои са най-купуваните турски романи през 2008 г. в Турция? Какви теми разискват?
- Последният роман на Орхан Памук „Музеят на невинността” дълго време е водещо заглавие в класациите на издателствата. Главната тема е любовта, даже някои критици се изкушиха да го нарекат любовен роман, но от него читателят научава много неща за социалния живот в Истанбул през 70-те, за брака, за приятелството, семейството. Следва Зюлфю Ливанели с „Последният остров”. Тук му е мястото да спомена, че първият роман на Ливанели «Тръпка в окото на пепелянката» в превод на Х. Мевсим вече се срещна и с българския читател. Не мога да кажа каква е проблематиката на последния му роман, все още не успях да го прочета. Водещите чужди автори са Пол Остър, Итало Калвино, Борхес…
- Как турската държава подпомага турската литература? У нас държавата подпомага единствено псевдомодернистите, тъй като те не поставят проблемите на нацията и обществото, не засягат корупцията, да речем, заради която станахме за смях на Европа и света... Псевдомодернистите, любимци на българското Министерство на културата, са една групичка бездарни, но послушни автори, удобни на всяка една власт, досущ като любимците на компартията по времето на нашенския си социализъм... Така например бяха изхарчени хиляди левове, за да се издава по света книжица, в която се разказва за "миризмата на гаджето, което сере пред тебе"... Срамно, но българските писатели страхливо и подло търпят- мълчат...
- Към Министерството на културата и туризма в Република Турция има издателство, което се занимава с публикуването на много ценни книги на културна, обществено-политическа, социална тематика. Министерството на просветата – също. Хубавото е, че тези издателства не издават само специализирана литература, а и художествена. Това е вид подкрепа. Докато издателството на Института по турски език например издава само тематично обвързани произведения. Но от друга страна, разполагам с информация, че ДДС, който плащат частните издателства, е твърде висок. Преди няколко години Министерството на културата и туризма стартира проекта ТЕДА, разполагащ с огромен финансов потенциал за субсидиране на преводи на турска художествена, историческа и научна литература на чужди езици. Проектът заседава три пъти годишно и отпуска средства за превода на приблизително 200 книги.
- Разрушени ли са в съвременната турска литература романовите форми, както това се случи в българската литература? Съществува ли класически тип „криминален” или „социален” роман например днес, в турската съвременна литература?
- Днес се пише и се печата какво ли не. Но факт е, че като си помисля за криминален роман, веднага се сещам за романите на Осман Айсу и Ахмет Юмит, които претърпяват много издания; за социален – за пръв социален роман в турската литература се сочи „Интибах” на Намък Кемал (преведен е и на български). В съвременната турска литература - ще спомена Ведат Тюркали, Фюрузан, Адалет Агаоглу, Айля Кутлу, Аттила Илхан… Нарушени романови рамки, да, все по-често – сещам се за безброй имена… Няма хомогенност, границите ми се губят, като на всеки постмодерен човек… Преди малко споменах, че турската литература е в подем. Наскоро в едно литературно списание четох, че се обявява конкурс за разказ на работническа тема. С това искам да подчертая, че съвременната турска литература е много богата на теми, на жанрове, на тенденции…
- Вие сте един прекрасен поет, съдя по публикациите, които успях да проследя. На мен ми се струва, сигурно ще ви прозвучи наивно, че творците на Балканите трябва да водят диалог помежду си, без посредничеството на политиците, както най-често се случва сега. Защо например, според Вас, ние като комшии, не общуваме помежду си – няма срещи между писатели, поети от двете страни. На какво се дължи това – само на историята ли? Дали само тя ни разделя?
- В Истанбул от четири години насам се провежда Фестивал на поезията (Шииристанбул), на който гостуват поети от цял свят, Стружките вечери на поезията продължават, в Тетово също всяка година гостуват поети от всички краища на света. Не разполагам с изчерпателна информация, но доколкото ми е известно, в Констанца също се провежда подобно „мероприятие”. Вероятно ви е известна и българската „Орфеева лира”. Това е непосредствено общуване! Но комай всички тези срещи се финансират от политиците!
- Аз си мисля, че най-добре турските читатели биха разбрали и заобичали българската литература чрез съвременния ни разказ. Даже си мисля за тематични антологии включващи турски и български разкази, които да бъдат публикувани едновременно в двете страни... И, позволявам си да говоря така, защото мечтите все още не са забранени, нали?
- Мечтите Ви са постижими. Предвид жанровите особености на разказа, тематичните антологии могат да свършат чудесна работа.
В момента с моя приятел Хюсеин Мевсим подготвяме една тритомна Антология на българския разказ, в която ще бъдат представени най-стойностните постижения на жанра от Любен Каравелов до Елена Алексиева (засега), като присъствието на всеки автор ще се определя от приноса и новаторството му в българската разказваческа традиция. От друга страна, планираме и съставянето на Антология на турския разказ на български. Последният сборник с турски разкази е под съставителството на проф. д-р Ибрахим Татарлъ и е от 1973 г. Представете си колко вода е изтекла от тогава до днес под литературните мостове! Точно това ни накара да предложим на Издателска къща «Жанет 45» сборника «Съвременна женска проза от Турция», в който са представени шест от най-добрите съвременни разказвачки и той вече е на разположение на читателите. Идеята ви за тематични антологии е просто прекрасна, но в момента нямам представа как би могло да стане това. В Турция се издават специлизирани списания, алманаси и др. само за разкази, за критика, теория на разказа и т.н. В едно от тях ”Ешик джини”, пак с доц. д-р Мевсим, представихме десетина разказа от Й. Радичков, Н. Хайтов, Г. Господинов, Д. Енев, З. Евтимова. С радост мога да заявя, че те се посрещнаха с огромен интерес, което ме прави оптимист за Антологията.
- Има ли интерес сред турските университетски и издателски среди да се открие българската литература?
- Българската литература представлява интерес за студентите и преподавателите в славянските филологии, което е обяснимо. Доц. д-р Хюсеин Мевсим от Катедрата по български език и литература в Анкарския университет съвсем наскоро в едно от престижните истанбулски издателства обнародва монография за Константин Костенечки, в която прилага и превода на „Житие на Стефан Лазаревич”. Книгата се посрещна с оправдан интерес, появяват се много положителни отзиви в академичните издания. Искам да кажа, че старата българска литература е непозната в Турция, а особено някои нейни произведения след XV в. съдържат много ценна информация за Османската империя. Доц. д-р Мевсим работи над един широкомащабен проект “Анатолия през българските очи”, който включва превода, коментара и запознаването на турските читателски и научни среди с пътеписи, спомени, документални очерци от български автори като К. Фотинов, М. Маджаров, Н. Начов, З. Стоянов, В. Кънчов, П. Н. Даскалов и др. за различни градове и топоси в Империята. Предстоят книгите му за Бурса и Одрин, които предлагат много ценен материал за турските историци и краеведи. Г-н Мевсим полага и неимоверни усилия за представянето на т.н. цариградска българска периодика от XIX в., която съдържа неподозирана от турските изследователи информация за живота и процесите в Османската империя. По отношение на художествената литература, мога да кажа, че в общи линии съществува представа за върховите постижения в областта на поезията, драматургията и прозата.
- Какво не Ви харесва в КНИГИ NEWS?
- Срам не срам, ще си призная, че ви следя отскоро. Нямам „оплаквания." Благодаря ви!
Интервю на Стоян ВЪЛЕВ
На снимката – Кадрие ДЖЕСУР
http://knigi-news.com
Портал Турция
Абонамент за:
Публикации (Atom)