КАДРИЕ ДЖЕСУР:”ТУРСКАТА ЛИТЕРАТУРА Е В ПОДЕМ” !

КАДРИЕ ДЖЕСУР:”ТУРСКАТА ЛИТЕРАТУРА Е В ПОДЕМ”



Кадрие Джесур е родена в Момчилград, учи в Пловдивския и в Шуменския университет. Автор е на чудесни стихове като този например:



* * *


някой опъва струни по мен,

а не зная кой се готви да свири,

душата ми душа бере,

забравих ли да вярвам, Господи?!


Сега Кадрие Джесур живее в Истанбул и чрез възможностите на преводаческото изкуство се опитва да бъде мост между двете литератури – българската и турската.

Винаги съм изпитвал дълбок интерес и симпатия към такъв тип хора – обитаващи гранични духовни територии...


- Как се чувства човек като Вас – роден в една страна, а живее в друга?


- Мисля, че вече е нормално човек да не живее там, където се е родил. В последното десетилетие на миналия век значителна част от българското население се пръсна по света. За мен е еднакво добре или еднакво зле и в България, и в Турция. Но държа да подчертая, че най-добре се чувствам в лоното на езика, на литературата.


- Давате ли си сметка, че ние тук, на Балканите живеем сред непознати. Българите познават по-добре американската, френската, да не говорим за руската, а не познават литературите на съседите си – румънската, албанската, турската литература? Можем ли да твърдим, че и турците, като българите, не познават литературите на своите съседи на Балканите?


- Турската читателска аудитория, разбира се, познава класиците на балканските литератури, но това не е достатъчно да твърдим, че познава съответните литератури. Например Димитър Димов е преведен доста рано, още през 60-те, но дали можем да се каже, че се познава добре, не зная. Исмаил Кадаре е известен на читателя, но едва ли някой, освен крайно изкушените, знаят кой е Емруллах Шуайип например. Излиза, че въпросът опира първо до превода и издаването на даден автор, а след това до читателския интерес към него. А аз, повярвайте, все още не зная точно по какъв критерий се превежда или не се превежда определен автор или произведение. Известно ми е например, че «Черна книга» беше първият роман на Памук, преведен на български. Но започна да се продава и да се чете едва след като авторът му бе удостоен с Нобеловия приз. Тогава последваха и преводите на другите му романи.


- Не ви ли се струва, че книгите на Орхан Памук не са най-доброто от турската съвременна проза? Струва ми се, че изборът на Нобеловия комитет бе обусловен от политически, а не естетически критерии... Боя се, че книгите на Орхан Памук създават една доста невярна представа за турската проза, но дали съм прав?


- Не съм на мнение, че един автор може да даде цялостна представа за една национална литература, макар той и да е нобелист. За мен Орхан Памук е качествено постижение, връх в съвременния турски роман. А може би не само в турския, ето привеждам цитат от Frankfurter Allegemeine от 1998 г.: «Младият турски романист Орхан Памук нагледно показва на Европа как се пише роман.» Твърдя и мога да Ви убедя, че в творческите си корективи О. Памук е равностоен на другите Нобелови лауреати. За политическата обусловеност на наградата се писа много и в турските литературни издания. Споделят го всички традиционно настроени общности, включително и част от официалните медии в Турция. Всички го свързват с думите му за събитията от 1915 г. и т. нар. арменски геноцид. А това в момента, на този етап е твърде спорен въпрос.


- Опитвате се да служите като мост между двете литератури – българската и турската. Мислите ли, че ако читателите опознаят литературата на другия, на съседа, ще започнат да се разбират по-добре? Аз не съм убеден, а Вие?


- Благодаря, но аз нямам, не бих могла да бъда с такива претенции. Често съм си мислила, че съвременната турска литература е четена, познава се в България. Българският читател има сравнително добри познания за турската литература от периода между 50-те до края на 80-те г. на миналия век. Това е времето на социалистическия реализъм, казано най-общо. През социализма турските автори се издаваха наравно със съветските. Спомнете си Решат Нури Гюнтекин, Факир Байкурт, Азиз Несин, Орхан Кемал, Яшар Кемал, Адалет Агаоглу, Айсел Йозакън и мн. др. Пак по това време на турски са превеждани Елин Пелин, Йордан Йовков, Митка Гръбчева, Димитър Димов, Стоян Ц. Даскалов, Георги Караславов, Камен Калчев, Ангел Каралийчев и много други, списъкът е сравнително дълъг. Просто не мога да ги изброя всичките. Разбирали ли са едни други тогава читателите, та да го искаме сега? Да се надяваме, че, четейки се взаимно, ще се натрупа не само обич, а и познания за другия, за различния.


- В мен съществува подозрението, че книгите на български автори, които се публикуват в Турция (някои от тях преведени от вас самата) са с микроскопични тиражи? Признайте, че е така, а? Между впрочем книгите на български автори, издавани в Турция се „подкрепят” от нашето Министерство на културата, сиреч те са „спонсорирани” издания, нали така?


- Не виждам нищо лошо в това, че съществува Фонд, който спонсорира превода на българска литература на чужди езици. Вие сте прав, тиражите са незадоволителни, но самият процес на налагане на дадено издателство да отпечата абсолютно непознат български автор, доверявайки се единствено на преводача си, не е лек. Аз лично съм на мнение, че трябва да има повече такива фондове, да се стимулира изборът на произведение или автор, да се следи за тиража, дори и за полиграфическото изпълнение.


- Какви са средните тиражи на една книга в Турция – на местен автор, на преводен?


- Зная, че поезия се пише и издава много, но в малки тиражи. Впрочем тиражите зависят най-вече от възможностите на издателството. Най-големи са тиражите на издателствата, чиято работа е част от културната дейност на дадена банка или холдинг. Такива са издателствата „Япъ креди”, „Иш Банкасъ”, „Доган”. Третото издание на романа „Краят на лятото” на Адалет Агаоглу е отпечатан в двехиляден тираж. „Името ми е Червен” на О. Памук за една година (1998) претърпя пет издания в «Илетишим» и достигна стохиляден тираж. Последният му роман е с тираж 100 000 от първото си издание, а се очаква второ.


- Съществува ли и в Турция култ към чуждите автори, както е у нас? Сигурно знаете, че у нас издателствата с охота публикуват книгите и на най-бездарните чужди автори, защото просто са чужди...


- Ще си послужа с клишето, че турската литература е в подем. Затова интересът на читателите към местни и чужди автори горе-долу е един и същ. Не зная как подхождат издателствата, но в плановете на някои от тях като «Джан» и «Япъ Креди» се следи за баланса между чужди и местни автори. За интереса към местните творци съдя и следя по интереса на читателите на страниците на сериозните литературни списания. През последните години броят им е сериозно увеличен, а почти всички всекидневници издават седмични литературни приложения, които са много добър ориентир за читателската аудитория.


- Вилнее ли и в турската съвременна литература постмодернизмът, който у нас си е чисто и просто бастион на бездарието и си е чист псевдомодернизъм?


- Турските литературни критици Жале Парла, Берна Моран, Йълдъз Еджевит окачествяват някои от романите на Огуз Атай, Лятифе Текин, Орхан Памук, Билге Карасу, Елиф Шафак, Сема Кайгусуз, Мехмет Ачар, Мурат Гюлсой като притежаващи типичните характеристики на постмодерния роман. Тези автори се четат много, преиздават се многократно и са преведени на много езици по света. Значи ли това, че постмодернизмът вилнее в турската литература? Мисля, че – не. Но изброените са добрите образци все пак. Без да го нарека вилнеене, мога да кажа, че най-младите автори опитват нови, авангардни похвати. Някои се застояват малко повече, а други изчезват от литературния хоризонт само след първите си книги.


- Кои са най-купуваните турски романи през 2008 г. в Турция? Какви теми разискват?


- Последният роман на Орхан Памук „Музеят на невинността” дълго време е водещо заглавие в класациите на издателствата. Главната тема е любовта, даже някои критици се изкушиха да го нарекат любовен роман, но от него читателят научава много неща за социалния живот в Истанбул през 70-те, за брака, за приятелството, семейството. Следва Зюлфю Ливанели с „Последният остров”. Тук му е мястото да спомена, че първият роман на Ливанели «Тръпка в окото на пепелянката» в превод на Х. Мевсим вече се срещна и с българския читател. Не мога да кажа каква е проблематиката на последния му роман, все още не успях да го прочета. Водещите чужди автори са Пол Остър, Итало Калвино, Борхес…


- Как турската държава подпомага турската литература? У нас държавата подпомага единствено псевдомодернистите, тъй като те не поставят проблемите на нацията и обществото, не засягат корупцията, да речем, заради която станахме за смях на Европа и света... Псевдомодернистите, любимци на българското Министерство на културата, са една групичка бездарни, но послушни автори, удобни на всяка една власт, досущ като любимците на компартията по времето на нашенския си социализъм... Така например бяха изхарчени хиляди левове, за да се издава по света книжица, в която се разказва за "миризмата на гаджето, което сере пред тебе"... Срамно, но българските писатели страхливо и подло търпят- мълчат...


- Към Министерството на културата и туризма в Република Турция има издателство, което се занимава с публикуването на много ценни книги на културна, обществено-политическа, социална тематика. Министерството на просветата – също. Хубавото е, че тези издателства не издават само специализирана литература, а и художествена. Това е вид подкрепа. Докато издателството на Института по турски език например издава само тематично обвързани произведения. Но от друга страна, разполагам с информация, че ДДС, който плащат частните издателства, е твърде висок. Преди няколко години Министерството на културата и туризма стартира проекта ТЕДА, разполагащ с огромен финансов потенциал за субсидиране на преводи на турска художествена, историческа и научна литература на чужди езици. Проектът заседава три пъти годишно и отпуска средства за превода на приблизително 200 книги.


- Разрушени ли са в съвременната турска литература романовите форми, както това се случи в българската литература? Съществува ли класически тип „криминален” или „социален” роман например днес, в турската съвременна литература?


- Днес се пише и се печата какво ли не. Но факт е, че като си помисля за криминален роман, веднага се сещам за романите на Осман Айсу и Ахмет Юмит, които претърпяват много издания; за социален – за пръв социален роман в турската литература се сочи „Интибах” на Намък Кемал (преведен е и на български). В съвременната турска литература - ще спомена Ведат Тюркали, Фюрузан, Адалет Агаоглу, Айля Кутлу, Аттила Илхан… Нарушени романови рамки, да, все по-често – сещам се за безброй имена… Няма хомогенност, границите ми се губят, като на всеки постмодерен човек… Преди малко споменах, че турската литература е в подем. Наскоро в едно литературно списание четох, че се обявява конкурс за разказ на работническа тема. С това искам да подчертая, че съвременната турска литература е много богата на теми, на жанрове, на тенденции…


- Вие сте един прекрасен поет, съдя по публикациите, които успях да проследя. На мен ми се струва, сигурно ще ви прозвучи наивно, че творците на Балканите трябва да водят диалог помежду си, без посредничеството на политиците, както най-често се случва сега. Защо например, според Вас, ние като комшии, не общуваме помежду си – няма срещи между писатели, поети от двете страни. На какво се дължи това – само на историята ли? Дали само тя ни разделя?


- В Истанбул от четири години насам се провежда Фестивал на поезията (Шииристанбул), на който гостуват поети от цял свят, Стружките вечери на поезията продължават, в Тетово също всяка година гостуват поети от всички краища на света. Не разполагам с изчерпателна информация, но доколкото ми е известно, в Констанца също се провежда подобно „мероприятие”. Вероятно ви е известна и българската „Орфеева лира”. Това е непосредствено общуване! Но комай всички тези срещи се финансират от политиците!


- Аз си мисля, че най-добре турските читатели биха разбрали и заобичали българската литература чрез съвременния ни разказ. Даже си мисля за тематични антологии включващи турски и български разкази, които да бъдат публикувани едновременно в двете страни... И, позволявам си да говоря така, защото мечтите все още не са забранени, нали?


- Мечтите Ви са постижими. Предвид жанровите особености на разказа, тематичните антологии могат да свършат чудесна работа.
В момента с моя приятел Хюсеин Мевсим подготвяме една тритомна Антология на българския разказ, в която ще бъдат представени най-стойностните постижения на жанра от Любен Каравелов до Елена Алексиева (засега), като присъствието на всеки автор ще се определя от приноса и новаторството му в българската разказваческа традиция. От друга страна, планираме и съставянето на Антология на турския разказ на български. Последният сборник с турски разкази е под съставителството на проф. д-р Ибрахим Татарлъ и е от 1973 г. Представете си колко вода е изтекла от тогава до днес под литературните мостове! Точно това ни накара да предложим на Издателска къща «Жанет 45» сборника «Съвременна женска проза от Турция», в който са представени шест от най-добрите съвременни разказвачки и той вече е на разположение на читателите. Идеята ви за тематични антологии е просто прекрасна, но в момента нямам представа как би могло да стане това. В Турция се издават специлизирани списания, алманаси и др. само за разкази, за критика, теория на разказа и т.н. В едно от тях ”Ешик джини”, пак с доц. д-р Мевсим, представихме десетина разказа от Й. Радичков, Н. Хайтов, Г. Господинов, Д. Енев, З. Евтимова. С радост мога да заявя, че те се посрещнаха с огромен интерес, което ме прави оптимист за Антологията.


- Има ли интерес сред турските университетски и издателски среди да се открие българската литература?


- Българската литература представлява интерес за студентите и преподавателите в славянските филологии, което е обяснимо. Доц. д-р Хюсеин Мевсим от Катедрата по български език и литература в Анкарския университет съвсем наскоро в едно от престижните истанбулски издателства обнародва монография за Константин Костенечки, в която прилага и превода на „Житие на Стефан Лазаревич”. Книгата се посрещна с оправдан интерес, появяват се много положителни отзиви в академичните издания. Искам да кажа, че старата българска литература е непозната в Турция, а особено някои нейни произведения след XV в. съдържат много ценна информация за Османската империя. Доц. д-р Мевсим работи над един широкомащабен проект “Анатолия през българските очи”, който включва превода, коментара и запознаването на турските читателски и научни среди с пътеписи, спомени, документални очерци от български автори като К. Фотинов, М. Маджаров, Н. Начов, З. Стоянов, В. Кънчов, П. Н. Даскалов и др. за различни градове и топоси в Империята. Предстоят книгите му за Бурса и Одрин, които предлагат много ценен материал за турските историци и краеведи. Г-н Мевсим полага и неимоверни усилия за представянето на т.н. цариградска българска периодика от XIX в., която съдържа неподозирана от турските изследователи информация за живота и процесите в Османската империя. По отношение на художествената литература, мога да кажа, че в общи линии съществува представа за върховите постижения в областта на поезията, драматургията и прозата.


- Какво не Ви харесва в КНИГИ NEWS?


- Срам не срам, ще си призная, че ви следя отскоро. Нямам „оплаквания." Благодаря ви!


Интервю на Стоян ВЪЛЕВ

На снимката – Кадрие ДЖЕСУР

http://knigi-news.com

Портал Турция