"Възродителният процес" на Михаил Груев и Алексей Кальонски

Фотограф: Стоян Ненов [Reuters]

През август 1989 г. вълната на бягащи от комунистическите репресии етнически турци от България към Турция достига своята кулминация. Почти две десетилетия по-късно "Дневник" представя откъси от новото изследване "Възродителният процес" на Михаил Груев и Алексей Кальонски, издадено от Института за изследване на близкото минало.
------------------

Осмислянето на държавната политика и последиците от нея поставят един проблем, който се нуждае от допълнително изясняване или поне формулиране. Става дума за т.нар. помашки или българо-мохамедански идентичности, за самосъзнанието на тази общност.

Теоретичните проекции на нацията поставят маркера на самосъзнанието (идентичността) в тясна връзка с етничността, макар че и тя е дискусионна категория. Тук приемаме подхода на Антъни Смит за донационалната идентичност и феномена на "множествената идентичност", за каквато са пример българите мохамедани/помаци. Те биха могли да бъдат определени като етно-културна група, макар самият термин да попада в дискусионното поле на връзката между етничността и културата.

Самосъзнанието им, както при всяка друга общност, не е изначална, константна, непроменлива във времето величина. Във времето на регистрирането на тази общност от българската етнография и историческа наука в късното Възраждане (...) помаците са провинциална и маргинализирана част от доминиращата мюсюлманска общност. Предимно в този смисъл възрастните мюсюлмани, които все още помнят османското си поданичество през 80-те години на миналия век, употребяват "турци" и "помаци" като синоними.

Но наблюденията на едни от най-изтъкнатите български етнографи от ХІХ век позволяват да се направи извод, че към края на този век на места сред различните българо-мюсюлмански субгрупи съществува спомен за общ произход с техните едноезични християнски съседи, без това да дисхармонизира по какъвто и да било начин с представата им за тяхното определящо качество на мюсюлмани, т.е. на държавотворен за Османската империя елемент, и респективно - "турци" в политически и религиозен смисъл. При формирането на балканските национални държави "наследените" мюсюлмански общности, в това число и помаците, се превръщат от държавотворен елемент в една многонационална империя, в която ислямът има подчертано водеща роля, в маргинализиращи се религиозни малцинства в новите политически и културни условия.

Създаването на българската държава през 1878 г. бележи началото на първите опити за формиране на

целенасочена държавна политика за "събуждане"

на предполагаемото иманентно присъщо, на "задрямалото" по силата на исторически сложилите се обстоятелства българско народностно самосъзнание. Именно благодарение на опитите на държавата за вмешателство в живота й (...) на пръв поглед хомогенната българско-мюсюлманска общност започва да се разслоява на различни нива на идентичност. Периодът на войните и с известно прекъсване времето на авторитарния режим след 1934 г. бележат кулминацията в развитието на българския държавен национализъм. В случая с помаците травматичният спомен от насилствената "кръстилка" от 1912-1913 г. и методите на действие на "Родина" след 1937 г. водят не до еднозначно "приобщаване", а до точно обратния резултат и раждането на множествена идентичност. Тези тенденции са подпомогнати от постепенното отслабване ролята на религиите. Същевременно все по-голям брой помаци започват показно да демонстрират принадлежност към турския етнос с цел да избегнат нарастващия натиск на държавата.

Този процес става особено забележим в годините на комунистическия режим. Взаимоотношенията комунизъм - национализъм в последна сметка довеждат след средата на 60-те години до установяването на относително устойчива хибридна форма, съчетаваща реториката на съветския интернационализъм със своеобразна "одомашена" национална доктрина. Това води и до цялостното преформулиране на националната и етническата политика на компартията -

"парцелиране на възродителния процес"

при което всяко ново преименуване се обявява за "частен случай", запазвайки за останалите надеждата, че с тях това няма да се случи.

Този процес влияе пряко върху оформянето и стабилизирането на различните помашки идентичности, особено в началото на 70-те години, когато са преименувани всички българи мюсюлмани. Следват няколко вълни на смени на имената на турци в смесени бракове с помаци. Така размножаването на мюсюлманските идентичности в категориите "българи от 1972", "българи от 1975", "българи от 1982" и "българи от 1984-1985 г." парадоксално се възприема като поява на нови символни граници дори от самите помаци. Обществото като цяло разчита тези деления като "почти българи", "по-малко българи", "най-малко българи". Очевидно тази постъпателност на процеса води до разделения вече само в помашката, но и в турската общност, която започва да предусеща предстоящата нова фаза.

Прави впечатление, че превърналото се в хроничен проблем за българската държава


"турчеене" сред помаците, предизвикващо страсти


и след рухването на комунистическия режим, се проявява най-отчетливо именно в селищата с най-тежки травми от т.нар. възродителен процес. Основанията на голяма част от така очерталата се субгрупа са свързани с "презастраховане", че няма да бъдат подлагани на нови опити за "приобщаване".

Тук сравнително по-силна съпротивителна реакция се наблюдава по отношение на официализираната историографска версия за насилственото приемане на исляма и нейното натрапчиво пропагандиране. Известно е, че и в мюсюлманската религия, и в християнството вероотстъпничеството е един от основните грехове. В традиционния код на мислене това поставя групата в изключително непрестижна позиция както по отношение на останалите мюсюлмански общности, така и в очите на християнското мнозинство ("нито българи, нито турци").

Появяват се различни вътрешни за общността контраинтерпретации за нейния произход, история и идентичност. Един от популярните мотиви например е за доброволното приемане на исляма на помаците от арабите още преди идването на османските турци на Балканите. Друга версия е, че помаците са араби, изпратени от самия Пророк като вестители на исляма. Трета интерпретация е, че помаците са турци, които поради забраната да говорят езика си постепенно са го забравили.

Както е видно, натискът на държавата, комбиниран с използването от режима на историята като аргумент в текущата политика, ражда разнопосочни противодействия, сред които е търсенето на реален или въображаем произход, максимално различаващ се от този на българско-християнското мнозинство.

Със значителни съкращения

Inform,август 2008