 |
| Азиз Таш |
Наричат го българския Орхан Памук. И с право. Поезията му се свива в притча, а притчовата му проза звучи като поезия. Сякаш са образи без думи, казва Светлозар Игов. И още, че неговите думи са като разпънати на кръст, усещат се като отсечена ръка. Присъстват чрез отсъствието и като казани от вестител на безкрая в края.
Ние имаме свободата да превърнем
всеки един миг в съдбовен
Да, става дума за Азиз Таш. Кръстен е на своя прадядо, изчезнал по време на 7-годишната си служба в Йемен през 19 век. Оттук и предаденият по генетичен път интерес към Ориента.
Първите си литературни стъпки прави върху камък, свален от зида пред селската къща на дядо му, от което пък идва псевдонимът му Таш (камък). Защото "дяла" думите с любов и преклонение и после ги поставя там, където си тежат на мястото - било то в нечие сърце или върху нечий гроб. Смята, че е редно написаното да напомня за Първосъздателя на словото.
Азис Таш е роден в Смолян, където завършва английска гимназия. После учи арабистика, турски език и литература в СУ "Св. Климент Охридски". В момента е докторант по История на науките в Истанбулския университет. Негови творби са превеждани на български, турски, английски и руски. Автор е на книгите "Повод за небе", "Насрещен вятър", "Небе на 33", както и на преводите на турски на "Житие и страдание на грешния Софроний" и "Книга за българите". Тази година ИК "Стигмати" издаде най-новата му книгата "Небе на 22. Апокриф за дъжд". Това е една книга, която търси брод между нашите сърца и техния вечен Извор. И го намира в единението ни, в сливането ни с този Небесен корен.
Откъде идват и накъде те водят "обувките" ти, Азиз? Съдбовен ли е твоят път?
Противно на общоприетото, вярвам, че съдбовни за нас са онези отсечки от жизнения ни път, които са заключени между събитията, които сме свикнали да наричаме съдба - раждане, смърт и всякакви предварително програмирани случки, определящи физическите параметри на битието ни. Наложената ни съдба заема само минимална част от живота, а ние имаме свободата да превърнем всеки един миг в съдбовен. "Обувките" ни идват от Обущаря, превеждат ни през всички необходими за телата и душите ни точки и ни връщат обратно при Него. Единственото, което се изисква от нас, е да не сваляме "обувките" си, само защото понякога ни стягат или защото в тях е попаднало камъче - то със сигурност не е от онези, които обръщат колата, а напротив - подсещат я, че е кривнала от зададения маршрут и се опитват да я вкарат в правия път.
Една от любимите ти теми е тази за "светлината връз светлина" и "лечебната тъмнина". Защо?
Светлината, както и една от нейните разновидности - тъмнината, са в състояние както да скриват, така и да разкриват. Слънчевата светлина, от една страна, скрива от погледите ни необятността на Вселената, а, от друга, разкрива заобикалящия ни свят. Така, както прекалената светлина е способна да ни ослепи и изпепели, така и тъмнината може да излекува. "Светлина връз светлината" е спомената в глава "Светлината" на Корана (24:35). Твърди се, че Едисон е изобретил електрическата крушка, ръководейки се тъкмо от това знамение. "Бог е светлината в небесата и на земята, светлината му е като ниша, в която има светилник, светилникът е в стъкленица, стъкленицата е сякаш сияйна звезда; разпалва се от благословено маслиново дърво, нито източно, ни западно, маслото му е готово да озарява, дори без да го докосне огън; светлина върху светлина, Бог напътва към Своята светлина, когото пожелае, и дава Бог за хората примерите; Бог всяко нещо знае."
Какви скрити кодове виждаш в днешното забулване с тъмнина и тъкмо то ли отчита хода на светлината, тази, която възприемаме твърде късно?
Днешните забулвания с тъмнина, за съжаление, са от по-различно от това на дервишите (споменати в разказите ми) естество. Ходът на светлината при тези условия си остава закодиран. В противен случай има опасност някой да й подложи крак. А светлината е с вроден инстинкт за самосъхранение, който реагира и на най-незначителната на пръв поглед тъмна помисъл.
Какво изпускаме да видим тогава? С какво се разминаваме?
Не само докато се забулваме с тъмнина, но и през по-голямата част от останалото време се задоволяваме с това да плъзгаме поглед по външната повърхност на заобикалящите ни чудеса. Регистрираме съществуването им на първосигнално ниво и, вместо да се гмурнем в самата същност, с елегантни лупинги ги избягваме. Страхуваме се, че сблъсъкът ще разстрои стройната ни представа за света. Ако умеехме да се вглеждаме, щяхме да проумеем, че осъзнаването на чудото води не до сблъсък, а до потъване в различно от познатите ни измерения.
Събираеми ли са многото счупени парченца от "огледалното Подобие - човек"?
Не е невъзможно, но дори и след като бъдат събрани, парченцата не могат да образуват едно цяло - всяко продължава да се изживява като самостоятелно огледало и по-скоро изкривява, отколкото отразява божествената си същност. Затова може би е по-добре да си кажем, че счупеното носи щастие или най-малкото, че се е "счупило злото" (такъв е изразът на арабски), и да си "купим" ново огледало.
МУХАММЕД И МИСИЯТА МУ
СА СВЪРЗАНИ С ПЛАНИНАТА
Молейки се за дъжд, жертваме облаците, казваш. Между молитвата и жертвата има ли разстояние или е "от минус до плюс безкрайност"?
Факт е, че ежедневно се принуждаваме да принасяме в жертва вещи, мечти, състояния... И щом е тъй, не е ли по-добре тези пожертвования да бъдат предшествани или последвани от молитва? Особено ако става дума за жертви, които целят собственото ни благополучие (какъвто е случаят с пожертването на облаците в името на дъжда), молитвата е "задължителна", защото само чрез нея можем да си осигурим благоволението на жертвата и нейния Творец. Разстоянието между молитвата и жертвата зависи от нас самите и е препоръчително то да не е белязано от необятност.
Все още ли е апокрифна притчата за Муххаммед (който и да стои зад него) и планината? Ако той е отишъл да се слее с нея, как ще го открием?
Апокрифни са главно притчите за Исус. Но, разбира се, фолклорът не е подминал и житието на Мухаммед. Едва ли някога Мухаммед или който и да е друг пророк е чакал планината. Ако би го сторил, би означавало, че това очакване е част от мисията му и в такъв случай планината би дотърчала като влюбена на първа среща. Всъщност Мухаммед и мисията му действително са свързани с планина. Нарича се Хира и в една от пещерите й архангел Гавраил му низпослал първото от знаменията на Корана: "Чети, в името на своя Господ!" Апропо, едва ли е случаен фактът, че първата дума от Корана е тъкмо заповедната форма "Чети!". А ако пророк се слее с планина, си мисля, че най-лесно ще бъде той да бъде открит в някой "апокриф за дъжд". Лияна Фероли
Портал Турция
Няма коментари:
Публикуване на коментар