Books

Орхан Памук ще се срещне със свои почитатели на 19 май 2011 г. от 19 ч. в столичния Център за култура и дебат „Червената къща”

2011-05-09T08:20:00.001+03:00

Орхан Памук ще се срещне със свои почитатели на 19 май 2011 г. от 19 ч. в столичния Център за култура и дебат „Червената къща”

Орхан Памук раздава автографи на 19 май

07.05.2011

Орхан Памук ще се срещне със свои почитатели на 19 май от 19 ч. в столичния Център за култура и дебат „Червената къща”, а от 14 ч. същия ден той ще бъде удостоен с почетното звание Doctor Honoris Causa в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където предния ден ще има публично интервю с него. Носителят на Нобелова награда за литература ще пристигне у нас по покана на фондация „Елизабет Костова”, като част от програмата „Литература в 100лица“. Идването му съвпада с излизането на новия му роман „Други цветове” (ИК „Еднорог”). Това е най-откровената му книга, която е неговата изповед за съдбата на модерния свят и актуалните му проблеми. Памук разсъждава над вечните духовни ценности и въпроса за тяхното запазване днес; представя увлечението си по велики творци от миналото и признава вярата си, че изкуството е най-силното лекарство срещу болестите на духа. В този калейдоскоп от размисли той включва и спомени от детството си, които придават още по-голяма автентичност на книгата и скъсяват разстоянието между писателя и милионите му читатели по света.

в мон / With Me : Abdurrahman

Съвременна българска драматургия на турски

2011-04-18T18:16:00.001+03:00

Съвременна българска драматургия на турски

В книгоиздателство «Ürün» в Анкара излезе сборникът «Съвременна българска драматургия» (Çağdaş Bulgar Oyunları), в който са включени пиеси от Станислав Стратиев («Празни стаи»), Йордан Радичков («Лазарица»), Стефан Цанев («Всички луди ме обичат»), Христо Бойчев («Обратно броене») и Елин Рахнев («Боб»).
Съставител и преводач на пиесите е доц. д-р Хюсеин Мевсим, преподавател в Анкарския университет. Нашият земляк от с. Козлево през 2006 г. в истанбулското книгоиздателство «Papirüs» бе издал сборник с пиеси на Ив. Радоев, Ст. Стратиев, Ст. Цанев и Хр. Бойчев – първото цялостно представяне на българската драматургия в Турция.
За пръв път се превеждат и издават на турски пиеси на Радичков и Рахнев. В предислова към сборника Х. Мевсим излага подбудите си за превода и издаването на българска драматургия в Турция, където интересът към нея е изключително голям. В момента пиеси на Стратиев, Цанев и Бойчев се играят в държавни, общински и частни театри в Истанбул, Измир и Анталия. В сборника е включена и обзорната статия на Х. Мевсим «Поглед върху историята на българската драматургия», в която се проследява нейното възникване и развитие от средата на 19 в. до наши дни с основните автори и развойни тенденции.
Хюсеин Мевсим сподели, че под печат е том с избрани култови пиеси на Христо Бойчев, най-играният български драматург в Турция, а в близките му планове влиза издаването на нов сборник с пиеси на Я. Добрева, Д. Атанасов, Ал. Попов и др., а така също томове с избрани пиеси на Ст. Стратиев и Ст. Цанев.

Кърджаалъ хабер

Мехмед Алев Коджамустафа представи новата си дебютна художествена книга „Дут софрасъ” (Трапеза под черницата) в Ардино

2011-04-14T15:36:00.001+03:00

Книгата на Мехмед Коджамустафа „Трапеза под черница” събра приятели в „Белите брези”

Мехмед Алев Коджамустафа представи новата си дебютна художествена книга „Дут софрасъ” (Трапеза под черницата) в Ардино. Това стана в топла приятелска атмосфера, която се проведе в петък в туристическата хижа в курорта „Белите брези”. В сборника писателят е събрал 39 разкази, в които описва семейно-битовите, обществено-актуалните проблеми, стремежа на хората към естетическите критерии за добро и зло и връзката на хората с природата. Мехмед Алев Коджамустафа е роден през 1943 година в село Самовила. Завършил е турска фиология в Софийския университет. Автор е и на книгите: „Сбогуване по никое време”, „Ябълките – съблаза за очите и „Историята на една съпротива”. Занимава се активно и с журналистическа дейност. Пише за турската култура на Балканите на турски и български език. Той е главен редактор на културното списание „Алев” (Пламък).
На представянето на книгата присъстваха творци, приятели и почитатели на творчеството на автора. Тук бяха още зам.-кметовете на община Ардино Неджми Ходжов и Изет Шабан, началникът на отдел „Образование, култура и спорт” Бахар Реджебов. Промоцията протече в една непринудена форма на общуване с автора и придружаващата го родопска поетеса и писателка Емел Балъкчъ. Организатор на културното събитие е читалище „Родопска искра”. С тази своя проява духовното средище в Ардино постави началото на планираната поредица от литературни срещи с изявени творци по повод 90 години от основаването си.
Зам.-кметът Изет Шабан прочете поздравителен адрес от името на кмета на община Ардино Ресми Мурад, в който се казва, че в туристическата хижа в курорта „Белите брези” в тишината и опериращият въздух неведнъж са засвидетелствали литературни срещи и чествания на изтъкнати съвременни поети и писатели от България и съседните държави. „В тази идилична обстановка за мен е чест да ви поздравя с вашата нова книга „Трапеза под черница”, написана и поднесена на читателя на обичния майчин език. Във Ваше лице родната културна общественост вижда един от своите чеда, орисани да преминат през сложния и противоречив път на поколението”, се казва още в поздравителния адрес.
Местният писател, общественик и дългогодишен учител Али Дурмуш – Кумалъ представи човека и твореца Мехмед Алев Коджамустафа. Той каза, че не е лесно да оцениш 39 творби събрани в една малка книжка от 120 страници. А още по-трудно е да ги характеризираш в сюжетно, композиционно, тематично и езиково отношение.
Учителят Селяхидин Карабашев определи Мехмед Алев Коджамустафа не само като творец, журналист, издател, но и като добър изследовател. „Трапеза под черницата” носи в себе си най-характерните за един художествен разказ критерии, каза Карабашев. Той уточни още, че благодарение на изследователските умения на автора е научил, че корените на един от най-добрите турски педагози Шефкед Гедикоглу са от ардинското село Млечино. За сведение на присъстващите той допълни още, че Гедикоглу е роден през 1910 г. в Млечино, а през 1928 г. се изселва в Турция. Дълги години е работил в Министерството на образованието в южната ни съседка и е включен в Голямата енциклопедия „Британика”.
Родопската поетеса от село Кобиляне Хабибе Хасан сподели, че познава автора повече от 40 години и винаги го е взимал за пример в мисленето и възприемането. „Мехмед Алев беше редактор на моите първи стихотворения, които бяха публикувани в турското издание на вестник „Нов живот” - „Йени Хайат”.
От името на настоятелството на читалище „Родопска искра” Йорданка Аянова поднесе приветствие и подарък за автора, а художникът Камбер Камбер подари своя картина с образа на родопско момиче.
Мехмед Гюлестанов заяви пред присъстващите, че залата на туристическата хижа повече от 20 години се организират литературни срещи. Ардинци не разделят кой е от Токачка, Фотиново или Чорбаджийско, те са с открити сърца за всички, които творят и създават нещо, каза Гюлестанов.
Мехмед Алев Коджамустафа изказа благодарност на общинското ръководство в Ардино за подкрепата и на читалище „Родопска искра” за прекрасната вечер и заяви, че в Ардино се чувства между свои хора, защото е израстнал сред тях. Повече от десет годин се „боричках” с тези разкази, но най-голямото вдъхновение получих от Емел Балъкчъ, заяви Мехмед Алев Коджамустафа.
Вечерта продължи с почерпка и раздадени автографи от автора. Али Емин от близкото село Ябълковец честити книгата с изпълнения на турски народни песни в съпровод на саз, а Емел Балъкчъ поздрави присъстващите с любими песни.

Гюнер ШЮКРИ

Кърджаалъ хабер

Пътешествие из Ориента

2011-03-20T14:32:00.000+02:00

Пътешествие из Ориента

Автор:
Жерар дьо Нервал
Издател:
Алтера

22.00 лв.
Отстъпка - 5%
Цена: 20.90лв.

„Пътешествие из Ориента" представлява личното виждане и преживяване на Нервал за земите от Швейцария и Австрия през Константинопол до Гърция, Ливан, Египет и Сирия. От една страна това е поетическа и символическа творба, изпълнена с езотерични препратки, характерни за културата и интересите на Нервал. Разказът е увлекателен, изпълнен с обрати, които се преживяват като същински приключения. От друга, „Пътешествие из Ориента" е безценен пътепис, насочен към общия произход на различните култури, които предоставят на всяка крачка повод да се осмислят толерантността и агресията, смисъла и поуките от историята. И не на последно място, книгата е източник на исторически сведения, поднесени увлекателно и с хумор, което я прави любимо четиво на поколения млади хора в Европа.

Забраненият плод,Халид Зия Ушаклъгил

2011-03-20T14:29:00.001+02:00

Забраненият плод

Автор:
Халид Зия Ушаклъгил
Издател:
Слънце

12.00 лв.
Отстъпка - 5%
Цена: 11.40лв.

“Забраненият плод” е първата книга от поредицата “Магията на Босфора”, която ще представи класически и съвременни романи от Турция. В тях се разказва за любов и раздяла, семейни ценности и чисто човешки взаимоотношения.

Халид Зия отваря портите на едно богато имение край Босфора и ни въвежда в ежедневието на неговите обитатели.

Младата и красива Бихтер се омъжва за заможния доста по-възрастен вдовец Аднан бей, за да започне нов живот – охолен и богат. Но усилията й да бъде добра съпруга и мащеха са напразни.

В плен на импулса, напълно отдадена на порив и желание, Бихтер се хвърля в прегръдките на чаровния Бехлюл, племенник на Аднан, който живее в дома им. Двамата започват любовна връзка... Невярна съпруга и всеизвестен женкар!

Забранената сладост на любовния грях е примамлива, опасна и рискована. Пред очите на другите Бихтер и Бехлюл създават собствен свят – прикрит и съкровен, който със своите потайности поражда у тях още по-силна привързаност, още по-интимна близост...

Опиянени от аромата на любовната градина, те влизат в нея, за да откъснат забранения плод. Веднъж вкусили от него, те вече не могат да се овладеят...

Неконтролируемите им страсти преобръщат живота на едно голямо семейство. Но... всяка тайна все някога бива разкрита.

Хюмейра

2011-03-20T14:27:00.001+02:00

Хюмейра

Автор:
Нашиде Гьокбудак
Издател:
Слънце

12.00 лв.
Отстъпка - 5%
Цена: 11.40лв.

„Хюмейра” е втората книга от поредицата „Магията на Босфора”, която ще представи класически и съвременни романи от Турция. В тях се разказва за любов и раздяла, семейни ценности и чисто човешки взаимоотношения.

Нашиде Гьокбудак ни отвежда в китния град Айвалък, разположен в залив на Егейско море, за да ни покаже как една любов, по-силна от волята дори, завладява сърцата на две съседски деца.

С майсторско проникновение авторката разнищва пред очите на читателя тънката нишка на чувствата...

Хюмейра е младо, чаровно момиче, което се влюбва за пръв път. Обичта й към съседското момче Нежат среща гнева и неразбирането на баща й. Но любовта не познава забраните! Тя не е чувство, което можеш да отминеш и да му обърнеш гръб. Или я изживяваш, или изпитваш разкаяние и болка, че уплашено си побягнал назад.

Любовта между Хюмейра и Нежат е побрана в една-единствена нощ... след която вече нищо няма да е същото. Заченат е един нов живот...

Съдбата обаче разделя пътищата им и години наред те се търсят, без да знаят през какви премеждия е минал другия...

Дали Нежат ще прочете писмата на Хюмейра, в които думите са като откъснати от сърцето й парченца? Или ще намери утеха в зелените очи на една пленителна американка?

А може би голямата любов наистина остава да съпътства човек непрестанно...

„От кого бягахме, мамо ?",Перихан Магден

2010-06-26T09:25:00.000+03:00

Сравняват турска писателка със Селинджър

26.06.2010

Щом чуят фразата „турска литература" повечето хора се сещат предимно за Орхан Памук. Но една писателка е на път да засенчи славата му - Перихан Магден, родена през 1960 година, е сред най-популярните автори в родината си. Тя може да се похвали не само с романите си, но и с работата си като журналист с открита позиция по актуални политически проблеми. Затова през 2008 г. беше отличена с Голямата награда за свобода на словото. С много откровеност са написани и романите й, преведени на повече от десет езика. Магден с лекота създава образи, впечатляващи с психологическа проникновеност и не прибягва до страховити сюжети или други клишета, за да задържи вниманието. Заради нейните чувствителни и преждевременно мъдри герои критиците я сравняват със Селинджър. От няколко дни на книжния пазар у нас е „От кого бягахме, мамо?" (ИК „Рива") - творбата, заради която Орхан Памук я нарече „блестящ и изобретателен автор". Героинята на Магден е жена, надмогнала много удари на съдбата, която се вглежда в своето минало, вплитайки умело лични и политически факти.

вм

Нараства българската преводна литература в Турция !

2010-05-24T14:32:00.002+03:00

Нараства българската преводна литература в Турция !

След Бурса предстоят книги за Одрин,Истанбул. По този начин се надявам да изложа, най-общо казано, българския поглед и оценка върху събитията. А този поглед, особено през 19-и в., е изключително важен, понеже е “вътрешен”, а не “външен”, какъвто например е погледът на един френски или английски пътеписец, описал Османската империя”, казва Хюсеин Мевсим.

“Много бих искал, въпреки историческите наслоения, негативизъм, закостенели предразсъдъци, от които произтича и така характерната за балканеца омраза към съседа, отношенията между Турция и България да се развиват добре, като всички въпроси се решават по пътя на добронамерения диалог, разбирателството и дипломацията. И да се полагат упорити усилия за взаимното опознаване на културите, изкуствата, традициите и т.н.” Това каза доц. Хюсеин Мевсим, който бе официален преводач на срещата между българския и турския премиер в Анкара през февруари тази година. Мевсим е роден в кърджалийското село Козлево. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, а понастоящем е доцент в Катедрата по български език и литература към Анкарския университет.

Поет и преводач - главно на поезия и драматургия -

негово дело са преводите на Ст. Стратиев, Ст. Цанев, Хр. Бойчев, Антон Баев, а ето сега - и на дневниците на Богдан Филов. Преводната българска литература в Турция с всеки изминал ден нараства, като наскоро се появиха на турски език “Бурса през български очи” и дневниците на проф. д-р Богдан Филов. В качеството си на директор на Археологическия музей в София бившият премиер на България Богдан Филов води своите дневници по време на научната си експедиция в Източна Тракия и Западна Македония през Балканските войни и Първата световна война.

Защо дневниците на Богдан Филов - в годините на Балканската и Първата световна война? Какво лично Вас Ви провокира, за да посегнете към книгата?

Дневниковите записки и описания на Б. Филов за Балканските и Първата световна война, а така също документалните свидетелства на други български учени и преподаватели за въпросните събития съдържат неимоверно ценна информация и данни, допринасящи за възстановяването на представата за, най-общо казано, културните паметници на Балканите.

С какво мислите, че ще заинтригуват турските читатели?

Струва ми се, че дневниците на световноизвестния български учен предполагат три възможни и противоречиви прочита, предлагат три ракурса. По-конкретно, някои читатели няма как да не оценят дейността на Филов по описването, регистрирането и опазването на културно-историческите паметници като твърде полезна и навременна. Благодарение на неговата активност и застъпничество много паметници са запазени, той предотвратява тяхното безследно изчезване или физическо унищожаване. Да си припомним само писменото му обръщение към военните власти с настоятелната молба да се предприемат строги мерки за опазването на джамията ”Селимие” и нейната изключително богата на ценни ръкописи библиотека; за предотвратяването на граничещото с вандалщина нехайно отношение на цивилни и военни лица към ориенталските килими в Егейска Македония. Другият прочит е предназначен повече за историци на изкуството и предлага рядка възможност за реставриране на знанията и представите за култово-архитектурни паметници на траки, римляни, византийци, османски турци и др. в описаната география. В това отношение безценни са фотографиите му, малка част от които са приложени в книгата, а като цяло предстои да бъдат отпечатани в един албум от Турското историческо дружество. Третият прочит е, че по време на Балканските войни българските военни и цивилни власти са изнесли много ценни исторически, етнографски и археологически старини, проявили са едва ли не грабителско отношение спрямо копринени килими, оръжия, трофеи, свещени ръкописи и т.н.

Бурса през български очи

Неотдавна в Турция излезе книгата Ви Bulgar Gözüyle Bursa (“Бурса през български очи”), в която, опирайки се на пътеписи и спомени от Никола Начов, Васил Кънчов и Петър Даскалов, давате много ценни сведения за града от онова време. Работейки над книгата, срещнахте ли нещо, което Ви изненада, което не сте очаквали?

Тази книга е първата стъпка от обхватния ми проект под работното заглавие “Анатолия и Румелия през български очи”, в който включвам предимно документална литература, а именно - спомени, очерци, пътеписи, биографии, описания на градове и местности... - от български автори с различно място в йерархията на националната литература за исторически и географски реалии в пределите на Османската империя или Република Турция. След Бурса предстоят книги за Одрин, Истанбул. По този начин се надявам да изложа, най-общо казано, българския поглед и оценка върху събитията, за които в турските научноизследователски среди съществува оскъдна представа. А този поглед, особено през 19-и в., е изключително важен, понеже е “вътрешен”, а не “външен”, какъвто например е погледът на един френски или английски пътеписец, описал Османската империя.

Причините, поради които тримата автори пътуват и пребивават в Бурса, са различни и твърде интересни. Първо се пътува до Истанбул, оттук с кораб през Мраморно море до градчето Мудания, а останалото 40-километрово разстояние се изминава с файтон или влак. Например Н. Начов, който е от Калофер и ни е познат с разностранните си изследвания върху Българското възраждане, тръгва за Бурса през размирната за Балканите и Мала Азия 1879-а, веднага след Руско-турската война, за да потърси наследството на баща си, починал в Бурса, където бил известен абаджия. На място той установява наследството, което се състои от кантори в прочутите търговски копринени центрове и ханове на първата османска столица. Междувременно авторът, за пръв път излизащ от пределите на родния си край, решава да си води бележки, в които отразява до най-малки подробности своите впечатления от посетените места, превърнали се днес в ценен източник за възкресяването на социалния, търговския, транспортния живот в Османската империя през онези години. Самият факт, че са написани от 19-годишния, силно впечатлителен младеж, без да преминат през ситото на предубеденото и тенденциозно отношение, по моему, още повече остойностява тези “пътни бележки”. Васил Кънчов пък, оставил фундаментални трудове за етнографията и демографията на Македония и убит твърде нелепо (1902) в кабинета си като министър на просвещението в правителството на Ст. Данев, посещава Бурса и близките градчета през 1899 г., като особено стойностни са описанията на ландшафта и сведенията, които предлага за училищата и състоянието на учебно-образователното дело в града. Неговият своеобразен пътепис е публикуван за пръв път в сп. “Българска сбирка”. Докато Петър Даскалов се озовава в Бурса през 1909 г. като кореспондент на всекидневника “Вечерна поща” и в поредица от материали под заглавие “Надникване в Анадола” отразява не само впечатленията си от Второто бурсенско търговско-промишлено изложение, но много живо описва самия град, атмосферата и архитектурните му забележителности.

Защо да крия - Бурса ми е слабост, но тогавашна Бурса е едно чудесно потвърждение на думите на Солмаз Камуран, позната вече и на българските читатели, че “всички хора са братя под едно небе, с един Бог над тях”.

Авторите са впечатлени от космополитния дух на града, в който турци, арменци, гърци, евреи и българите абаджии съжителстват прекрасно. Начов например посещава обителта на мевлевийските дервиши, гледа изпълненията им, наблюдава живота в града по време на Рамазана, обикаля околните села във връзка с вересиите на баща си и оставя безценни наблюдения за състоянието и поминъка им. Даскалов не се чувства чужд в Бурса, защото на всяка крачка се среща с изселници от България и той се гордее, че те са “културтрегерите на прага на Азия”.

24 May 2010,Monday
ПАНАЙОТКА ПАНАЙОТОВА

"Заман" /

ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР В ЧЕРНООЧЕНЕ СЪС СЕЛЯХАТИН ШАКИР !

2010-02-27T12:01:00.001+02:00

ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР В ЧЕРНООЧЕНЕ СЪС СЕЛЯХАТИН ШАКИР !

На обща трапеза в топла приятелска атмосфера протече промоцията на „Разбити сърца”/Кърък калплер/ на Селяхатин Шакир. Организаторите, литературен клуб „Реджеб Кюпчю” към Читалище „Юмер Лютфи” и Община Черноочене, се бяха погрижили гостите да преживеят една незабравима поетична вечер. Проявата беше уважена от чернооченския кмет Айдън Осман и председателя на Общинския съвет Бедрие Газиюмер. По щастлива случайност тук беше и д-р Ибрахим Алагьоз, председател на Турския културен център в София. Редакторът на двете издания на автора Хашим Семерджи направи промоцията. Темите, които разработва Шакир са познати на всеки родопски писател, а езикът му е достъпен за всеки читател. Маанетата, епиграмите и анекдотите разнообразяват книгите, като в „Кърък калплер” на преден план се явяват лиричните стихове. В приветствието си Айдън Осман отбеляза че са много близки с автора, който винаги се е борил за справедливост. Кметът го оприличи на авторитет, готов да се отзове на всякакви обществени проблеми. Шакир приветства гостите си със свои стихове. Д-р Алагьоз призова всички да съхранят и развият турското творчество в България. Автора поздравиха също председателят на клуб „Реджеб Кюпчю” Дурхан Али и бившият учител по турски език Хюсеин Мюмюн, който е радостен да види книгите на Шакир, когото е мотивирал да пише. Али Емин честити книгата с изпълнения на турски народни песни в съпровод на саз. Секретарят на читалището Мюзекки Ахмед от името на Зюлкеф Йешилбахче, изселник в Турция от село Хромица, Ардинско, подари на присъстващите най-новата му книга „Спомени от родните земи до Майката-родина”/Ата топракларъндан ана ватана анълар/. Пред „Арда нюз” Селяхатин Шакир изказа благодарност на Айдън Осман за подкрепата и на читалище „Юмер Лютфи” за прекрасната организация на промоцията.

Ресмие Мюмюн

http://www.kircaalihaber.com / Портал Турция

„Възродителният процес.Международни измерения (1984-1989)”

2010-02-26T17:35:00.002+02:00

В края на декември 2009 г се навършиха 25 години от насилствената смяна на имената на българските турци. Това е и официалният повод за издаването на два тома документи за „възродителния процес”, осъществен от режима на Тодор Живков.Те съдържат близо 900 документа, подбрани и представени от доц. д-р Искра Баева и доц. д-р Евгения Калинова преподаватели по съвременна история в СУ „Св. Климент Охридски”.

Вторият том на сборника за „възродителния процес” представя на читателите 542 документа от фондовете на АМВнР, ЦДА и АМВР и осветлява от друг ъгъл събитията, чиито вътрешнополитически механизми са проследени в първия том. Документите обхващат периода от 1984 до края на 1989 г. и разкриват международните измерения на асимилационната политика, предприета от БКП по отношение на българските турци. Този сравнително малко познат аспект на „възродителния процес” включва два големи тематични кръга - външната реакция на действията на властите в България и опитите на българските външнополитически институции да защитят извършеното драстично нарушаване на правата на човека.

Документите разкриват механизмите, по които „възродителният процес" се превръща в епизод от Студената война между Изтока и Запада и очертават фона на международните отношения, извън контекста на които той не може да бъде разбран. Значително място е отделено на развитието на политическите контакти между България и Турция и оценката, която дават на „възродителния процес” държавите от двата блока, страни от Азия и Африка и редица международни организации.

Обвиненията в нарушаване на човешките права са силен удар върху международния авторитет на България. Документите недвусмислено показват, че усилията на българската дипломация да защити политиката към българските турци са безнадеждни и обречени на провал във времето, когато Студената война върви към своя край в полза на Запада, а общоевропейският процес извежда на преден план именно защитата на основните човешки права и свободи.

Портал Турция

Турската писателка Мине Сойсал разказва за Истанбул в новата си книга !

2010-02-07T19:02:00.002+02:00

"Както всеки град, така и Истанбул си има своите приказки. При това такива, каквито повечето от нас не са слушали – приказки на хиляди години..."

Така турската писателка Мине Сойсал започва своя увлекателен и вълнуващ разказ. Един разказ за 300 хиляди годишната история на величавия Византион, по-късно столица на две могъщи империи – Византийската и Османската, а днес модерен и същевременно уникален със старините си световен център.

Археолог-изследовател и автор на много книги за деца, Мине Сойсал е адресирала към младите си почитатели и тази книга, в която майсторски е вплела предания и научно-популярни факти за древния и живописен град. Започвайки от пещерите и първите селища на хората, населявали земите му преди стотици хиляди години, тя умело води читателя към първия пристанищен град и първата столица, създадени край кристално чистите води на Босфора от капитана на търговски кораб Бизас. На него бил именуван легендарния Бизантион – градът на Бизас. Митологията предлага и друга версия за основаването на древната столица – за неин кръстник се смята друг Бизас - син на повелителя на моретата Посейдон. Независимо кой е дал първото му име, Бизантион, или както по-късно става популярно името му – Византион, бързо се прославя като богат и добре защитен пристанищен град, в който започнали да се стичат хора от три континента. Те живеели добре край Златния рог, в който според географа Страбон имало толкова много паламуд, че лесно можел да се хване и с голи ръце. Ослепителните богатства, които бързо били създадени край двата бряга, неустоимо привличали траки, перси, йонийци и финикийци, всеки от които оставил по нещо от своята култура и знания по тези земи. Затова чудно ли е, че Византион влязъл в границите на Римската империя със славата за омайна красота и нечувани съкровища?

Добра приказка, нали! А тя е само началото, което грабва читателите, за да останат те развълнувани и очаровани от вълшебните разкази за многовековната история на Истанбул до познанието за днешния мегаполис, не по-малко блестящ в хармонията на исторически ценности и съвременни достижения. За да бъде срещата с него още по-незабравима голям принос имат изящните рисунки на художничката Бетюл Сайън – илюстратор на десетки детски книги, за които е номинирана в категорията “Илюстрация” в Почетния списък на Международния съвет за детската книга (IBBY).

"Сега е наш ред да превърнем този град, който въпреки всичко може да изглежда толкова великолепно, в град на новото хилядолетие. Наш ред е да го пазим и възвисим."

Така завършват приказките на Мине Сойсал за Истанбул - градът, който всеки, прочел тази книга, ще иска да посети. И после отново и отново, за да види отблизо всичките чудесни и неповторими забележителности, които за първи път е срещнал в приказките.

Издава: ИК "Дамян Яков

http://www.kafene.bg / Портал Турция

Естер – една еврейка в османския двор,Солмаз Камуран !!

2010-02-07T18:58:00.001+02:00

Представяне на книгата „Естер – една еврейка в османския двор !

2010

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЕВРЕИТЕ В БЪЛГАРИЯ "ШАЛОМ"

В Еврейския културен център на ул. „Екзарх Йосиф" 15, ет. 4 (срещу синагогата) Организация на евреите в България „Шалом", Регионална организация на евреите „Шалом"- София и издателска къща „Памет" ще представиха книгата „Естер - една еврейка в османския двор" на турската писателка Солмаз Камуран, превод на Панайотка Панайотова. Книгата ще бъде представена от Исак Гозес, Солмаз Камуран и Панайотка Панайотова. „ЕСТЕР - ЕДНА ЕВРЕЙКА В ОСМАНСКИЯ ДВОР".

СОЛМАЗ КАМУРАН

ПРЕВОД - ПАНАЙОТКА ПАНАЙОТОВА

„Естер - една еврейка в османския двор" проследява почти стогодишен период от трудната съдба на испанските евреи, които със заповед на Изабела Кастилска са прогонени от страната си. Едни поемат към Холандия, други към Северна Африка, а трети, по покана на султан Баязид ІІ, към земите на Османската империя. Пътят е дълъг и труден - голяма част загиват от ръцете на разбойници или от Инквизицията.

Естер, или както османците я наричат Кирязе, е потомка на евреи - сефаради, които след много премеждия успяват да се доберат до Истанбул. Красива, умна, амбициозна и смела, за кратко време се превръща в един от най-важните еврейски фактори в Сарая - най-близка съветница и довереница на Хюррем султан - съпругата на султан Сюлейман, когото османците наричат Законодателя, а Европа - Великолепни /Хюррем, чието истинско име е Анастасия Лисовска, дъщеря на беден украински свещеник, е единствената, която се е венчала със султана, в противовес с тогавашните правила, и тази, за която Падишахът плаче с глас след смъртта й/, а по-късно и на Сафие султан /София Бафо - дъщеря на Дука на Венеция/. Историята знае, че финансовите дела на османците открай време са били поверени на евреи, но Естер е нещо уникално, един „сив кардинал", който дърпа конците задкулисно, възлова фигура в търговията между Изтока и Запада, рано или късно всички са тропали на нейната врата. Благодарение на нея глави са отървавали въжето, везири са се издигали и везири са падали. През дългия си живот постига всичко - богатство, могъщество, власт, само едно неща не - щастието! Познава, но не изживява истинската любов. Сърцето й остава заключено и ключето е хвърлено много, много далеч - при един турски паша. На осемдесет и осем години е убита при един от бунтовете на спахиите, богатството й възлизащо на милиони златни дукати потъва в султанската хазна.

Описвайки живота на евреите - сефаради, романът по блестящ начин хвърля светлина върху политическия, светски и религиозен живот в Османската империя и тогавашна Европа. Това е първия роман на тази тема, излязъл изпод перото на турски автор.

Романът „Естер - една еврейка в османския двор" излиза в тираж 100 000 и печели наградата за най-добър роман за 2001/. Романът отдавна е надхвърлил 200 000 в Турция, а с пиратските издание над 500 000. Безспорен бестселър - над 200 000 в Европа и Латинска Америка. Преведен и издаден в 10 страни: Гърция, Унгария, Сърбия, Португалия, Испания, Италия, Полша, през лятото на 2010 г. предстои излизането му и в Германия. В Португалия и Испания тиражите надхвърлят тези на Орхан Памук, с когото Солмаз Камуран е отколешна семейна приятелка. За романът „Естер - една еврейка в османския двор" авторката е получила предложение за екранизация от американска филмова компания.

СОЛМАЗ КАМУРАН

Солмаз Камуран е родена през 1954 год. в Истанбул. Последователно учи в „Таш мектеб" в Гьозтепе и колежа „Маариф" в Кадъкьой. Завършва Стоматологичния факултет на Истанбулския университет. На 11 години печели конкурса на Десткото радио за написване на разказ, на 17 години публикува свои творби в списание „Янсънма". Четиринадесет години работи като зъболекар, след което се посвещава изцяло на литературата. Автор е на редица текстове за научно-популярни предавания по телевизията и пътеписи. Освен, че е майстор на перото, г-жа Камуран е и майстор на четката - тя е и добър художник.

Солмаз Камуран по майчина и бащина линия е стара изселничка от България /от Русе и Балчик/. Единият й дядо е журналист и писател, а другият е известен архитект, основател на музея на Мевляна /поет и философ от 13 в./ в град Коня. Съпруга е на Четин Алтан - безспорна фигура в литературния, обществен и политически живот на Турция. Много сърдечна и естествена, радваща се на малките неща в живота - една музикална кутийка или калейдоскоп, красиво цвете винаги й доставят радост. Солмаз Камуран е ревностен защитник на природата и сега е начело на кампания за защита на Юварлак чай - място с уникална, девствена природа, където искат да строят електроцентрала.

Сред по-известите произведения на авторката са романите: „Естер - една еврейка в османския двор", „Бората на Дарданелите", „Скелетът на един леврак", „Банка", „Минта"; повестта „Една жена, един мъж и скелетът на един леврак."; сборник разкази „Лунната пътека"; автобиографичната книга "Убийството на копринената буба"; разследването „Казвайки държавата да не е разбойник". Превела е: трилогията „Сафие султан"- Ан Чембърлейн, „Предание за Хюррем", „Фереджето в огледалото" - Ан Чемрърлейн; „Една песен от Троя" на Мак Кулик, Лили Прайар и др. Редактор е на книгите на писателя Четин Алтан.

Солмаз Камуран е защитник на правата на малцинствата и написването на книга за живота им е въпрос не само на смелост, но и на активна гражданска позиция, особено на фона на етнически проблеми в днешна Турция.

http://www.cross-bg.net / Бг Таймс

Моята турска библиотека,Орхан Памук !

2010-02-07T18:35:00.002+02:00

Орхан Памук

Орхан Памук е един от най-значителните съвременни турски автори и носител на Нобеловата награда за литература за 2006 г.

>>>

Моята турска библиотека !

Написано от Орхан Памук

В сърцето на моята библиотека е библиотеката на баща ми. Когато бях на седемнадесет или осемнадесет и започнах да посвещавам по-голямата част от времето си на четене, аз поглъщах томовете, които баща ми държеше в нашата всекидневна, както и ония, които намирах из истанбулските книжарници. Имаше дни в които, ако прочетях някоя книга от библиотеката на баща ми и я харесах, аз я взимах в моята стая и я поставях сред собствените си книги. Баща ми, който се радваше да види, че синът му чете, се радваше и на това, че някои от книгите му се преселваха в моята библиотека – и всеки път, когато видеше някоя от книгите си на моята лавица, той ме закачаше, казвайки: „Аха, виждам, че този том е бил повишен до по-горните ешелони!“

През 1970, когато бях на 18, аз – като всички турски деца, интересуващи се от книги – започнах да пиша поезия. Рисувах и следвах архитектура, но удоволствието, което ми доставяха тези неща, намаляваше; през нощите пушех цигари и пишех поезия, която криех от всички. Именно по това време прочетох стихосбирките, които баща ми (който беше искал да бъде поет в младостта си) държеше по рафтовете си.

Обичах тънките, избелели томчета от поети, които са познати в турската литература като принадлежащи към Първата Вълна (1940-те и 1950-те) и Втората Вълна (1960-те и 1970-те); след като ги прочитах, обичах да пиша стихове в същия стил. Поетите от Първата Вълна – Орхан Вели, Мелих Джевдет и Октай Рифат – се помнят с името на първата поетична сбирка, която са публикували заедно – Garip, или Странно. Те внесоха в модерната турска поезия езика на улиците, великолепен с остроумието си и отхвърлящ формалните конвенции на официалния език, както и потисническия, авторитарен свят, който те отразяваха. Понякога баща ми отваряше едно от първите издания на някой от тези поети и ни развличаше с едно или друго от техните забавни и непостоянни стихотворения, четейки ги с висок глас и придавайки си вид, който ни позволяваше да разберем, че литературата е едно от великолепните съкровища на живота.

Въодушевявах се и от поетите от Втората Вълна, които поеха този новаторски дух при следващото поколение, придавайки на поезията един разказвателен, експресионистичен тон, същевременно внасяйки понякога в композициите си една смесица от дадаистки, сюрреалистки и орнаментални мотиви. Когато четях тези вече мъртви поети (Джемал Сюрейя, Тургут Уйар, Илхан Берк), аз бях убеден, че мога да пиша като тях, по същия начин, по който един човек, гледащ абстрактна картина, може да бъде достатъчно наивен, за да си мисли, че и сам би могъл да нарисува нещо такова. Или, по-скоро, аз бях като художник, който, разглеждайки картина, от която се възхищава, мисли, че е разбрал как тя е била нарисувана. Също както този художник би се втурнал към ателието си, за да докаже откритието си, аз сядах зад бюрото си, за да пиша поезия.

С някои редки изключения, произведенията на всички други турски поети бяха изкуствени и отдалечени от света на ежедневието, така че те не ме интересуваха като поезия; онова, което ме интересуваше, беше тяхната интелектуална основа. Борейки се за оцеляване сред смазващото въздействие на озападняването и Европа, какво би могъл да спаси местния поет от нащърбените и бързо изчезващи Османско-турски литературни традиции, и как? Кое от поезията на Дивана, създадена от османския елит под влиянието на персийската литература? И в какво се състоеше нейната значимост за модерната поезия сега, когато нейните красоти и литературни похвати можеха да бъдат разбрани от по-късните поколения само с помощта на речници и помагала?

Дразнещите въпроси, свързани с „черпенето от традицията“ занимаваха в много голяма степен писателите от поколението, което идеше преди мен, а също и моето поколение. Именно защото Османската поезия беше процъфтявала в продължение на векове, винаги оставайки чужда на западното влияние, съществуваше някакво чувство за приемственост, а това правеше по-лесни и по-удобни дискусиите по литературни и философски въпроси, отнасящи се до поезията. И понеже романът беше европейски внос, романистите и писателите в проза, опитващи се да се свържат с нашата литературна традиция, насочиха вниманието си към поезията.

През ранните 1970 години, след като ентусиазмът ми за поезия беше припламнал и вече изгорял, а аз бях решил да стана романист, на поезията в Турция все още се гледаше като на истинската литература, докато романът изглеждаше една по-низша, популистка форма. Не би било погрешно да се каже, че романът започна да се взема по-сериозно едва през последните тридесет и пет години, докато поезията изгуби част от важността си. През същото това време издателската индустрия се разрасна с огромна бързина, предлагайки едно все по-голямо разнообразие на все повече читатели.

Когато реших да стана писател, нито поемите, нито романите се ценяха като индивидуални изрази на една артистична чувствителност, на един странен дух, една душа: господстващото гледище беше, че сериозните писатели работят колективно; техните творби се ценяха заради начина, по който допринасяха за една социална утопия и отразяваха някаква споделена визия (като модернизъм, социализъм, ислямизъм, национализъм или секуларно републиканство). В литературните кръгове съществуваше само малко интерес към проблема за индивидуалния творящ писател, който черпи от историята и традицията, или който се опитва да намери литературната форма, която най-добре съответства на неговия глас.

Вместо това литературата беше обвързвана с бъдещето: нейната работа беше да работи ръка за ръка с държавата, за да построи едно щастливо и хармонично общество, или дори нация. Утопичният модернизъм – бил той секуларен, републикански, или социалистическо-егалитарен – беше вторачен толкова упорито в бъдещето, че понякога, така поне си мисля, той ослепяваше за сърцето и душата на всичко, което се беше случвало по улиците и в домовете на Истанбул през последния век. Струва ми се, че писателите, които се ангажират толкова страстно с въпроса как да се доведе Турция до едно брилянтно бъдеще, не разказват една толкова честна история за нашия живот, както го правят писатели като Ахмет Хамди Танпънар и Абдюлхак Шинаси Хисар, които оплакваха загубата на нашата традиционна култура, или Саит Фаик и Азиз Несин, които долавяха изтънко поезията на истанбулските улици и обичаха града без предразсъдъци.

Във времето на озападняването и бързата модернизация, основният въпрос – не само за турската литература, но и за всички литератури извън Запада – е свързан с трудността да се описват мечтите за утре с цветовете от днес, да се мечтае за една модерна страна с модерни ценности, като същевременно се приемат удоволствията на ежедневната традиция. Писателите, чиито мечти за едно радикално бъдеще ги тласкаха към политически конфликти, често свършваха в затвора, а злочестините придаваха на гласовете и възгледите им един твърд и огорчен тон.

В библиотеката на баща ми се намираше и първата книга, публикувана от Назъм Хикмет – най-важният турски поет – през 1930-те години, преди той да отиде в затвора заради революционните си идеи. Колкото и впечатлен да бях от сърдития, изпълнен с надежда тон на тези стихове, от тяхната утопична визия и формално новаторство, вдъхновено от руския футуризъм, аз бях също толкова потресен и от страданието, което поетът беше преживял, от годините, които той беше прекарал зад решетките, както и от разказите за затворническия живот в спомените и писмата на реалистични романисти като Орхан Кемал и Кемал Тахир, които бяха лежали в същите затвори. Човек би могъл да направи цяла библиотека от мемоарите, романите и разказите на турски интелектуалци и журналисти, които бяха попаднали в затвора.

Имаше време, в което четях толкова много затворническа литература, че познавах ежедневието в килиите, перченето и грубия език (и затворническия жаргон, който много обичах), сякаш сам съм бил в затвора. В онези дни представата ми за един писател беше за някой, пред чиято врата винаги чака полицията, който бива следен от цивилни полицаи, чиито телефони са подслушвани, самият той не може да получи паспорт и пише от затвора горчиви писма до любимите си. Този начин на живот, който аз познавах само от книги, не беше нещо, което желаех за самия себе си, но аз го намирах романтичен. Когато, тридесет години по-късно, вече сам имах подобни проблеми, аз се утеших като си припомних, че проблемите ми са толкова по-леки от ония, за които бях чел в младостта си.

Съжалявам, че не успях да се отърся от просветителската утилитарна идея, че книгите съществуват, за да ни подготвят за живота. Може би това се дължи на факта, че животът на един писател в Турция е доказателство именно за това гледище. Но то се дължи донякъде и на това, че през ония дни в Турция липсваше онзи тип голяма библиотека, в която лесно можете да намерите всяка книга, която желаете. Във въображаемата библиотека на Борхес, всяка книга придобива един мистичен аспект, а самата библиотека намеква за поетическа и метафизическа безкрайност, откликвайки на сложния свят там отвън; зад тази мечта се намират реални библиотеки с повече книги, отколкото изобщо биха могли да бъдат преброени или прочетени. Борхес беше директор на една такава библиотека в Буенос Айрес. Но когато бях млад, в Истанбул или в цяла Турция нямаше подобна библиотека. А що се отнася до книги на чужди езици, то нито една обществена библиотека не притежаваше такива. Ако бих желал да науча всичко, което трябва да се научи, да стана мъдър човек и по този начин да избегна ограниченията на националната литература – натрапени от литературните клики и литературната дипломация, и наложени чрез задушаващи забрани – аз трябваше да си изградя една собствена голяма библиотека.

Между 1970 и 1990 главното ми занимание след четенето беше купуването на книги за собствената ми библиотека; аз исках тя да включва всички книги, които смятах за важни или полезни. Баща ми даваше сериозна издръжка. От осемнадесетгодишна възраст бях свикнал да ходя по веднъж седмично до Сахафлар, стария книжен пазар в Беязит, центъра на Стария Град. Прекарах множество часове и дни в неговите малки магазинчета, отоплявани от неефективни електрически радиатори, задръстени от планини от некаталогизирани книги, където всички изглеждаха бедни – от продавача до собственика, случайния посетител или редовния клиент.

Отивах в някой антикварен магазин, претърсвах рафтовете, разлиствах книгите и една след друга разглеждах някоя история на отношенията между Швеция и Османската империя през осемнадесети век, или мемоарите на главния лекар на болницата за душевноболни Бакъркьой; свидетелските описания на някой журналист за пропаднал преврат; монография за Османските паметници в Македония; турско резюме на писанията на немски пътешественик, дошъл в Истанбул през седемнадесети век; размислите на професор от медицинския факултет Чапа относно маниакалните депресии и предразположението към шизофрения; малък сборник стихотворения от някой забравен османски поет в коментирано издание на модерен турски език; илюстрирана книга по въпросите на пропагандата, издадена от службата на губернатора на Истанбул през 1940-те, показваща всички сгради и паркове в чернобяло.

След пазаренето с продавача аз ги превозвах до вкъщи с количка. В началото събрах всички класици на световната и турска литература – би било по-точно да ги нарека книги „важни“ за турската литература. Мислех си, че сигурно ще чета и други книги, точно както бях го направил с класиците. Но когато майка ми, която се тревожеше за мен, защото смяташе, че чета прекалено много, виждаше как нося вкъщи повече книги, отколкото изобщо бих могъл да прочета, тя промърморваше уморено: „Поне не купувай повече книги докато не си свършил тези!“

Купувах не като колекционер на книги, а като фанатик, който отчаяно се опитва да разбере защо Турция е толкова бедна и има толкова проблеми. Когато бях в двадесетте си години и приятелите ми идваха на гости в къщата, където живеех с родителите си, и ме питаха защо купувам всички тези книги, които пълнят къщата с такава бързина, аз никога не можех да им дам задоволителен отговор. Домашният мотив в Легендите от Гюмюшхане; задкулисното описание на Етем Черкезина на бунта срещу Ататюрк; списъкът на политическите убийства по времето на Втория Конституционен Период (1908–1922), когато на власт бяха Младотурците; историята за папагала, който посланикът в Лондон беше изпратил на султан Абдулхамид; сборникът с образци за писане на любовни писма за срамежливите; политическите спомени на доктора, който беше открил първия санаториум в Турция; подготвителните бележки на един комисар, който беше преподавал на студенти в полицейското училище лекции по дребна улична престъпност, упражнявана от джебчии и измамници – и много други подобни неща.

Освен тях идваха шесттомните, изпълнени с документи спомени на един бивш президент; друга книга, описваща подробно начина, по който моралният код на османските гилдии е повлиял на съвременните бизнес-практики; парижките мемоари на един забравен артист; една книга за триковете, които използват търговците, за да покачват цената на лешниците; дебел сборник от петстотин страници, съдържащ критики на марксисти, подкрепящи Китай и Албания, написан от марксисти, подкрепящи Съветския Съюз; историята на трансформацията на град Ерегли след отварянето на тамошните фабрики за стомана и чугун; книга за деца на име Сто известни турци; историята на големия пожар в Аксарай през 1911; сборник статии, написани между двете световни войни от някакъв журналист, напълно забравен през последните тридесет години; история в двеста страници, покриваща две хиляди години в едно малко градче в централния Анадол, което беше почти невъзможно за откриване на картата; претенциите на един пенсиониран учител, който, без каквито и да било познания по английски език, беше открил кой е застрелял Кенеди, само чрез четене на турските вестници … Дали се интересувах достатъчно от авторите на такива произведения, за да ги чета от начало до край? В по-късните години, всеки път когато някой ме попиташе, „Господин Памук, чели ли сте всички книги в библиотеката си?“, аз отговарях, без да вземам въпроса на шега: „Да. Но дори и да не бях ги чел, те все пак могат да се окажат полезни.“

Имах пред вид точно онова, което казвах – и когато бях млад, връзката ми с книгите беше ограничена от оптимизма на един неизлечим позитивист, който вярваше, че би могъл да завладее целия свят чрез учене. Вярвах, че някой ден бих могъл да използвам цялата тази ерудиция в някой роман. У мен има нещо от самоукия герой от Гаденето на Сартр, който чете всяка книга в местната библиотека, от А до Я, и от Петер Клайн, героят от Заслепението на Елиас Канети, който се гордее с книгите си също толкова диво, колкото един войник може да се гордее с полка си. Библиотеката на Борхес е за мен не метафизическа фантазия за един безкраен свят – тя е библиотеката, която изградих в дома си в Истанбул, том по том. Понякога вземам книга за правните основи на османската селскостопанска икономика през петнадесети и шестнадесети век. Четейки в тази книга за данъците, налагани върху търговията с тигрови кожи, аз открих, че в Анадола по това време е имало тигри. Четейки тежките томове, съдържащи събраните писма, написани в изгнание от Намък Кемал – романтикът, активистът, патриотът, дидактическият поет от деветнадесети ек (турският Виктор Юго!), аз за пръв път узнах, че нашият легендарен поет, всепризнатият герой от читанки и ученически легенди, е имал изключително мръсен език. Един развлекателен политически мемоар от наш парламентарист, хвърлен в затвора; разказите на борсов играч за най-интересните пожари и катастрофи с коли, които е срещал през кариерата си; мемоарите на един претенциозен дипломат, чиято дъщеря някога ми беше съученичка – ако успеех да намеря такива книги, аз веднага ги купувах.

Пропусках живота, заравяйки се в книги – но дори и когато бях разбрал това, аз все пак продължавах да купувам книги, сякаш за да отмъстя на живота, от който бягах. Едва сега, толкова години по-късно, аз разбирам колко щастливи са били часовете, които прекарах, сприятелявайки се с продавачите в ония студени книжарници, пиейки чая, който те ми предлагаха и преглеждайки прашните планини от книги отдолу до горе.

След като бях претърсвал лавиците на истанбулските антикварни магазини от пазара Сахафлар в продължение на десет години, аз направих заключението, че всяка книга, публикувана на латинска азбука от основаването на републиката до 1970-те беше минала през ръцете ми. Понякога изчислявах, че през петдесетгодишния период, последвал решението на Ататюрк през 1928 да прехвърли цялата нация от арабско писмо на латиница, са били публикувани най-много петдесет хиляди книги. През 2008 тази цифра едва беше надхвърлила сто хиляди. Може би аз бях мотивиран от някакъв таен план да събера всички тези книги в моята библиотека …

Но най-често изборът ми беше спонтанен и импулсивен. Купуването на книги една по една е малко като строежа на къща тухла по тухла. През 1980-те виждах много хора като себе си, не само в антикварните магазини, но и в обикновените истанбулски книжарници. Имам пред вид хората, които се появяват към пет-шест часа вечерта и питат: „Има ли нещо ново днес?“, а след това преглеждат една по една всички книги, които са пристигнали в книжарницата от вчера насам.

През 2008 се публикуват около три пъти повече книги, отколкото преди тридесет години, но през 1980-те в Турция се публикуваха средно по три хиляди книги годишно. Виждал съм повечето от тях, почти половината бяха преводи. Понеже имаше толкова малко книги, внесени от чужбина, аз четях тези прибързани и небрежни преводи в опита си да разбера какво се случва в световната литература.

През 1970-те, звездите на всяка книжарница бяха големите исторически томове, търсещи причините за бедността, „назадничавостта“ и социалните и политически катаклизми в Турция. Тези амбициозни модерни истории бяха издържани в сърдит тон; в остър контраст със старите османски истории, които сега се издаваха в модерни турски издания – бях купил и всички тях – новите истории никога не хвърляха прекалено много вина върху самите нас за катастрофите, които бяхме преживели, предпочитайки да приписват нашата бедност, липса на образование и „назадничавост“ на чужди сили или на няколко зли и корумпирани души сред самите нас. Може би именно затова те бяха толкова широко четени и поглъщани.

Никога не съм бил в състояние да устоя на изкушението на каквато и да било история, роман или мемоар, разследващи военните преврати и политически движения от наше време, или серията военни поражения през последните години на Османската империя, или безкрайната поредица от политически убийства, проследяващи всяко от тях до някаква тайна, до зловеща конспирация или игра между чужди сили. Историите на градове, написани от пенсионирани учители и публикувани или от градските съвети, или от самите автори; мемоарите на доктори-идеалисти, инженери, данъчни чиновници, дипломати, политици, биографиите на филмови звезди, книги за шейхове и секти, експозета на масони, в които се изреждат имена – купувах ги всички, защото в тях имаше малко комедия, малко живот, малко реалност и, ако нищо друго, то поне малко от Турция.

Когато бях дете обичах да чета книги за Ататюрк, написани от неговите приятели и близки сътрудници. Те бяха написани от хора, които познаваха Ататюрк добре и наистина го обичаха; поради законите, защищаващи паметта на Ататюрк, за по-късните поколения беше много трудно да пишат за неговите човешки черти – и така образът на Ататюрк беше префасониран по начин, който го прави да изглежда като авторитарен расист, а с почитаемото му име беше злоупотребено, за да се оправдае политическото потисничество и жестоките закони. В днешна Турция обидата срещу името на Ататюрк си остава наказуемо деяние. Човек не може да го опише като нормална личност в някой роман, или да напише негова достоверна биография, без да попадне в затвора. Но дори и така за него се пишат стотици книги всяка година. Може би това е така защото – както и с книгите за исляма – забраните опростяват един труден и сложен проблем, като по този начин облекчават задачата на авторите.

В средата на 1970-те, когато се бях отказал от мечтата да стана художник и архитект, и реших да стана писател, всяка година в Турция се публикуваха между четиридесет и петдесет романа. Аз ги преглеждах всички и купувах повечето от тях, мислейки, че те могат да ми бъдат от полза някой ден; и ако прекарвах време с тях, то беше не защото имаха някакво литературно достойнство, а защото можех да открия в тях описания на живота в турските села и малки градчета, както и парчета от живота в Истнабул. Нашият знаменит критик от 1950-те, Нурула Аташ (който защищаваше гръмогласно правото ни да заемаме от западната, особено от френската, култура, но не можеше да се сдържа и да не се надсмива над зле образованите автори, опитващи се да имитират французите), веднъж каза, че в страна като нашата понякога е необходимо да се купуват поне някои от книгите, които се появяват на пазара, просто за да се поддържат автора и издателя. Аз следвах съвета му.

Докато разглеждах тези книги, аз се чувствах като част от една култура, една история; мислех си за книгите, които сам ще напиша някой ден, и се чувствах щастлив. Но понякога затъвах в опасна меланхолия. Бях поразен от правописните грешки в някоя книга, или от небрежността, демонстрирана от автора и неговия издател, вниманието ми намаляваше; четях книга, написана по тема, заслужаваща един нюансиран и проницателен анализ, но когато виждах как авторът беше я убил, чрез прибързаност, гняв или паника, аз изпитвах болка. И, освен това, сюжетът все пак изглеждаше малко глупав, пък и банален … Натъжаваше ме и това, че някоя глупава, безполезна книга беше много обичана, а някоя друга, интересна и запленяваща книга, не привличаше никакъв интерес …

Такива срещи пробуждаха един по-голям и по-дълбок страх, и постепенно аз започвах да чувствам съкрушителната студенина на облака, който виси над всички хора на литературата извън Запада, над целите им животи: Колко важно е да се знае, че през петнадесетия и шестнадесетия век в Анадола са бродели тигри? Какъв е смисъла в проследяването на влиянието на индийската литература върху Асаф Халет Челеби – един поет, почти непознат дори за турския читател? Нито пък ми се виждаше особено важно да знам, че ордите, които се разбунтуваха в Истанбул на 6 и 7 септември 1955, разбивайки магазините и ограбвайки домовете на истанбулските гръцки, арменски и еврейски малцинства, бяха подкрепяни и насърчавани не само от турските тайни служби, но и от Великобритания, която не искаше да види Кипър като част от Гърция; нито пък изглеждаше важно да се знае какво е дискутирал Ататюрк с шаха на Иран по време на тяхната разходка по Босфора. Изпитвах чувството, че ония, които се бяха занимавали с тези теми и написали романи и истории, бяха го направили напразно.

В най-мрачните си дни аз се чувствах като Фарук, героя на втория ми роман Тихата къща, който беше изследвал документи, отнасящи се до много стари времена, далеч назад в османските архиви, и ги носеше в главата си, без никога да забравя фактите, но и без да се чувства свързан с някой от тях: аз се чудех дали има нещо „важно“ в успешното запазване на подробностите от цяла една история, цяла една култура, цял един език. Колко важно беше да се знае кой е причинил Големия Пожар в Смирна през 1922? Струваше ми се, че освен самия мен има само четири или пет души, които искат да знаят причините за военния преврат от 27 май 1960, или за основаването на демократическата партия след Втората световна война. Беше ли всичко това, защото турската култура беше прекалено политическа? Или защото страната изразяваше себе си най-вече чрез политиката? Или това се дължеше на нашето усещане, че сме толкова далеч от центъра – че живеем по границата – което караше човек да открива толкова малко ценност в собствената си национална библиотека?

Когато размислях за фактите, научени от книгите, които толкова радостно бях донесъл вкъщи, когато мислех за това колко малко означават те за останалия свят, аз се чувствах празен и безполезен, и цялото удоволствие изчезваше. Но макар че през двадесетте си години аз бях силно измъчван от мисълта, че живея далеч от центъра на нещата, това не ми пречеше да обичам силно собствената си библиотека. Когато навлязох в тридесетте си години и за пръв път отидох до Америка, за да видя други библиотеки и да се срещна лице в лице с богатството на световната култура, аз се чувствах дълбоко натъжен да видя колко малко се знаеше за турската култура, за турската писменост. И в същото време тази болка позволи на романиста в мен да види по-ясно разликата между преходните аспекти на една култура и нейната същност. Аз приех това като предупреждение: трябваше да се вгледам по-дълбоко в живота – и в собствената си библиотека.

В романа на Милан Кундера Бавността има един чешки герой, който, докато взема участие в международна конференция, използва всяка възможност да разказва за това „как са нещата в моята страна“; като следствие от това той се превръща в обект на насмешки. Правилно е да му се надсмиват за това, че мисли само за собствената си страна и не успява да види връзката между собствената си човечност и тази на останалия свят. Но когато четях Бавността, аз не се идентифицирах с онези, които се надсмиват над човека, говорещ непрекъснато за „моята страна“. Аз се идентифицирах със смешния човек. Не защото исках да бъда като това смешно същество, а защото не исках. Беше през 1980-те, когато разбрах, че ако – тук ще заема две думи от героя на моя роман Черната книга – искам да „стана себе си“, то това щеше да стане не чрез надсмиване над „подражателя“ на Наипол, заради нещата, които той върши, за да се избави от своите провинциални привички, или своята депресия. То щеше да стане чрез идентифициране с него.

Турция никога не е била западна колония и така, когато турците започнаха да имитират Запада, както беше наредил Ататюрк, това никога не беше осъдителното, унизително начинание, описано от Кундера, Наипол и Едуард Саид – то се превърна във важна част от турската идентичност. Що се отнася до веселите абсурди на Ефруз Бей, един герой, който е обичан и мразен в еднаква степен, и създаден, за да портретира копнежа по всякакви западни неща като префърцунен и снобски (за турските читатели той не говори за богатството на турската литература), то всичко, което той показва е, че Юмер Сейфетин (1884–1920), националистическият, полемичен разказвач, който на места флиртува с идеи за расова чистота, е представял озападняването като движение на висшите класи, откъснато от народа.

Когато се сблъскам с такова маниерничене, аз напълно се съгласявам с Достоевски, който се чувстваше толкова разгневен от руските интелектуалци, познаващи Европа по-добре от Русия. Същевременно аз не мога да оправдая напълно този гняв, който накара Достоевски да се противопостави на Тургенев. Изхождайки от собствения си опит, аз знам, че зад защитата на Достоевски на руската култура и православния мистицизъм – да ги наречем ли Руската библиотека? – се крие гняв не само срещу Запада, но и срещу руските интелектуалци, които не познават собствената си култура.

През тридесет и петте години, които прекарах в писане на собствените си романи, аз се научих да не се надсмивам на книгите, написани от други, нито пък да ги захвърлям настрана, независимо от това колко глупави, несвоевременни, остарели, излезли от мода, повърхностни, дебелоглави или странни те могат да бъдат. Тайната на това как да се обичат тези книги не беше в това, може би, да се четат те по начина, който са имали пред вид техните автори … Работата беше в това да се четат тези книги – странни и безразлични, изпъстрени с моменти на удивителна красота – така, сякаш се поставяте на мястото на техните автори. Човек не избягва провинциалността като бяга от провинциите, а като ги прави част от себе си. Ето как аз се научих да се потопявам в моята бавно увеличаващата се библиотека, и как се научих да се поставям на разстояние. Едва след като станах на четиридесет аз разбрах, че най-силната причина да обичам библиотеката си беше, че нито турците, нито хората от запада знаеха за нея.

Но сега те казват: „Ти спечели Нобелова награда, а тази година Турция е почетен гост на Франкфуртския панаир на книгата. Така че, би ли могъл да ни опишеш твоята турска библиотека?“ Готов съм за това, както и да накарам и други да заобичат моята турска библиотека, но докато се готвя да изпълня молбата, аз започвам да се страхувам да не я разлюбя …

Източник

Портал Турция

"Лейла",Феридун Заимоглу !

2010-02-07T18:28:00.000+02:00

Лейла

Автор: Феридун Заимоглу

Раздел: Турска, Преводна белетристика

Издателство: Летера

Година на издаване: 2008 г.

Превод: Емилия Драганова

Обем: 472

Корица: твърда

ISBN: 978-954-516-747-8

Цена: 24.95

поръчай

През погледа на малката Лейла Феридун Заимоглу разказва трогателната и впечатляваща история на турско семейство от Анадола през 50-те ши 60-те години на 20 век.

Лейла е най-малката дъщеря в голямо семейство, където деспотичният й баща властва с желязна ръка над съпругата и децата си. Останал без работа, той се опитва да си стъпи на краката, захващайки се с какви ли не съмнителни сделки. След безуспешния си опит да се преборят с тиранията вкъщи братята на Лейла тръгват по свой собствен път, а сестрите й остават в очакване на мъжа, който ще бъде избран за техен жених, и не спират да вярват в голямата любов. Малката Лейла успява да си извоюва малки свободи, който бързо са й отнети, когато става жена.

Едничката цел на всички е да се откопчат от задушаващата бедност и ограниченията. Единственият начин за това е да се поеме на Запад.
Един ден Лейла попада по следите на мрачна семейна тайна...
Има ли изход от вътрешната борба между предаността към семейството и религията и копнежа за лична свобода и щастие?

Впечатляващо е с колко много награди е отличен авторът за творчеството си:

2002 г. – награда „Хебел“
2003 г. – награда на журито в конкурса „Бахман“ в Клагенфурт
2004 г. – награда „Аделберт фон Шамисо“
2005 г. – награда „Хуго Бал“
2007 г. – награда “Гримелсхаузен”
2008 г. – “Корине”

"Моят Крит",Саба Алтънсай !

2010-02-07T18:26:00.000+02:00

Моят Крит (роман)

Автор: Саба Алтънсай

Раздел: Турска, Преводна белетристика

Издателство: Труд

Година на издаване: 2009 г.

Превод: Паулина Матеева

Обем: 328

Корица: мека

ISBN: 9545288906

Цена: 7.99

Романът проследява историята на остров Крит между 1898 и 1928 година. Талантливият бижутер Ибрахим Ярмакамакис посреща решенията на Великите сили за изселване на мюсюлманското население с противоречиви чувства.

Тези решения ще променят живота на цялото му семейство...

"Жена за обесване",Пънар Кюр !

2010-02-07T18:25:00.000+02:00

Жена за обесване

Автор: Пънар Кюр

Раздел: Турска, Преводна белетристика

Издателство: Летера

Година на издаване: 2008 г.

Превод: Йорданка Бибина

Обем: 152

Корица: твърда

ISBN: 978-954-516-841-3

Цена: 15.95

По действителен случай.

Романът е разказ за това как една нещастна, беззащитна, изпаднала в безизходица жена (Мелек) е изолирана от действителността и е затворена в болния и ужасен свят на един сексуален маниак (собствения и съпруг), как е мачкана, използвана, измъчвана, насилвана, тероризирана и в крайна сметка превърната в безгласно и безропотно създание, в някакъв предмет за неговите извратени забавления.

Това е и разказ за драмата на един младеж (Ялчън), опитал се да освободи жената от нечовешкото положение, в което е поставена, и за трагичния неуспех на тези негови усилия.

В истиската история жената, прототип на Мелек, убива съпруга си с помощта на един юноша, който е влюбен в нея.

Тя е осъдена на смърт и обесена.

По стил и "Жена за обесване" има много повече общи неща с модерния западноевропейски психологически роман, отколкото с книгите от популярната поредица "Преживяно". Романът е съставен от увод ("Присъда за убийците от вилата край брега") и три монолога ("Среднощните размисли на съдията", "Посетители в килията на Мелек" и "Записките на Ялчън").

Романът е изключително силен, дори потресаващ...

КАДРИЕ ДЖЕСУР:”ТУРСКАТА ЛИТЕРАТУРА Е В ПОДЕМ” !

2010-02-07T18:19:00.001+02:00

КАДРИЕ ДЖЕСУР:”ТУРСКАТА ЛИТЕРАТУРА Е В ПОДЕМ”

Кадрие Джесур е родена в Момчилград, учи в Пловдивския и в Шуменския университет. Автор е на чудесни стихове като този например:

* * *

някой опъва струни по мен,

а не зная кой се готви да свири,

душата ми душа бере,

забравих ли да вярвам, Господи?!

Сега Кадрие Джесур живее в Истанбул и чрез възможностите на преводаческото изкуство се опитва да бъде мост между двете литератури – българската и турската.

Винаги съм изпитвал дълбок интерес и симпатия към такъв тип хора – обитаващи гранични духовни територии...

- Как се чувства човек като Вас – роден в една страна, а живее в друга?

- Мисля, че вече е нормално човек да не живее там, където се е родил. В последното десетилетие на миналия век значителна част от българското население се пръсна по света. За мен е еднакво добре или еднакво зле и в България, и в Турция. Но държа да подчертая, че най-добре се чувствам в лоното на езика, на литературата.

- Давате ли си сметка, че ние тук, на Балканите живеем сред непознати. Българите познават по-добре американската, френската, да не говорим за руската, а не познават литературите на съседите си – румънската, албанската, турската литература? Можем ли да твърдим, че и турците, като българите, не познават литературите на своите съседи на Балканите?

- Турската читателска аудитория, разбира се, познава класиците на балканските литератури, но това не е достатъчно да твърдим, че познава съответните литератури. Например Димитър Димов е преведен доста рано, още през 60-те, но дали можем да се каже, че се познава добре, не зная. Исмаил Кадаре е известен на читателя, но едва ли някой, освен крайно изкушените, знаят кой е Емруллах Шуайип например. Излиза, че въпросът опира първо до превода и издаването на даден автор, а след това до читателския интерес към него. А аз, повярвайте, все още не зная точно по какъв критерий се превежда или не се превежда определен автор или произведение. Известно ми е например, че «Черна книга» беше първият роман на Памук, преведен на български. Но започна да се продава и да се чете едва след като авторът му бе удостоен с Нобеловия приз. Тогава последваха и преводите на другите му романи.

- Не ви ли се струва, че книгите на Орхан Памук не са най-доброто от турската съвременна проза? Струва ми се, че изборът на Нобеловия комитет бе обусловен от политически, а не естетически критерии... Боя се, че книгите на Орхан Памук създават една доста невярна представа за турската проза, но дали съм прав?

- Не съм на мнение, че един автор може да даде цялостна представа за една национална литература, макар той и да е нобелист. За мен Орхан Памук е качествено постижение, връх в съвременния турски роман. А може би не само в турския, ето привеждам цитат от Frankfurter Allegemeine от 1998 г.: «Младият турски романист Орхан Памук нагледно показва на Европа как се пише роман.» Твърдя и мога да Ви убедя, че в творческите си корективи О. Памук е равностоен на другите Нобелови лауреати. За политическата обусловеност на наградата се писа много и в турските литературни издания. Споделят го всички традиционно настроени общности, включително и част от официалните медии в Турция. Всички го свързват с думите му за събитията от 1915 г. и т. нар. арменски геноцид. А това в момента, на този етап е твърде спорен въпрос.

- Опитвате се да служите като мост между двете литератури – българската и турската. Мислите ли, че ако читателите опознаят литературата на другия, на съседа, ще започнат да се разбират по-добре? Аз не съм убеден, а Вие?

- Благодаря, но аз нямам, не бих могла да бъда с такива претенции. Често съм си мислила, че съвременната турска литература е четена, познава се в България. Българският читател има сравнително добри познания за турската литература от периода между 50-те до края на 80-те г. на миналия век. Това е времето на социалистическия реализъм, казано най-общо. През социализма турските автори се издаваха наравно със съветските. Спомнете си Решат Нури Гюнтекин, Факир Байкурт, Азиз Несин, Орхан Кемал, Яшар Кемал, Адалет Агаоглу, Айсел Йозакън и мн. др. Пак по това време на турски са превеждани Елин Пелин, Йордан Йовков, Митка Гръбчева, Димитър Димов, Стоян Ц. Даскалов, Георги Караславов, Камен Калчев, Ангел Каралийчев и много други, списъкът е сравнително дълъг. Просто не мога да ги изброя всичките. Разбирали ли са едни други тогава читателите, та да го искаме сега? Да се надяваме, че, четейки се взаимно, ще се натрупа не само обич, а и познания за другия, за различния.

- В мен съществува подозрението, че книгите на български автори, които се публикуват в Турция (някои от тях преведени от вас самата) са с микроскопични тиражи? Признайте, че е така, а? Между впрочем книгите на български автори, издавани в Турция се „подкрепят” от нашето Министерство на културата, сиреч те са „спонсорирани” издания, нали така?

- Не виждам нищо лошо в това, че съществува Фонд, който спонсорира превода на българска литература на чужди езици. Вие сте прав, тиражите са незадоволителни, но самият процес на налагане на дадено издателство да отпечата абсолютно непознат български автор, доверявайки се единствено на преводача си, не е лек. Аз лично съм на мнение, че трябва да има повече такива фондове, да се стимулира изборът на произведение или автор, да се следи за тиража, дори и за полиграфическото изпълнение.

- Какви са средните тиражи на една книга в Турция – на местен автор, на преводен?

- Зная, че поезия се пише и издава много, но в малки тиражи. Впрочем тиражите зависят най-вече от възможностите на издателството. Най-големи са тиражите на издателствата, чиято работа е част от културната дейност на дадена банка или холдинг. Такива са издателствата „Япъ креди”, „Иш Банкасъ”, „Доган”. Третото издание на романа „Краят на лятото” на Адалет Агаоглу е отпечатан в двехиляден тираж. „Името ми е Червен” на О. Памук за една година (1998) претърпя пет издания в «Илетишим» и достигна стохиляден тираж. Последният му роман е с тираж 100 000 от първото си издание, а се очаква второ.

- Съществува ли и в Турция култ към чуждите автори, както е у нас? Сигурно знаете, че у нас издателствата с охота публикуват книгите и на най-бездарните чужди автори, защото просто са чужди...

- Ще си послужа с клишето, че турската литература е в подем. Затова интересът на читателите към местни и чужди автори горе-долу е един и същ. Не зная как подхождат издателствата, но в плановете на някои от тях като «Джан» и «Япъ Креди» се следи за баланса между чужди и местни автори. За интереса към местните творци съдя и следя по интереса на читателите на страниците на сериозните литературни списания. През последните години броят им е сериозно увеличен, а почти всички всекидневници издават седмични литературни приложения, които са много добър ориентир за читателската аудитория.

- Вилнее ли и в турската съвременна литература постмодернизмът, който у нас си е чисто и просто бастион на бездарието и си е чист псевдомодернизъм?

- Турските литературни критици Жале Парла, Берна Моран, Йълдъз Еджевит окачествяват някои от романите на Огуз Атай, Лятифе Текин, Орхан Памук, Билге Карасу, Елиф Шафак, Сема Кайгусуз, Мехмет Ачар, Мурат Гюлсой като притежаващи типичните характеристики на постмодерния роман. Тези автори се четат много, преиздават се многократно и са преведени на много езици по света. Значи ли това, че постмодернизмът вилнее в турската литература? Мисля, че – не. Но изброените са добрите образци все пак. Без да го нарека вилнеене, мога да кажа, че най-младите автори опитват нови, авангардни похвати. Някои се застояват малко повече, а други изчезват от литературния хоризонт само след първите си книги.

- Кои са най-купуваните турски романи през 2008 г. в Турция? Какви теми разискват?

- Последният роман на Орхан Памук „Музеят на невинността” дълго време е водещо заглавие в класациите на издателствата. Главната тема е любовта, даже някои критици се изкушиха да го нарекат любовен роман, но от него читателят научава много неща за социалния живот в Истанбул през 70-те, за брака, за приятелството, семейството. Следва Зюлфю Ливанели с „Последният остров”. Тук му е мястото да спомена, че първият роман на Ливанели «Тръпка в окото на пепелянката» в превод на Х. Мевсим вече се срещна и с българския читател. Не мога да кажа каква е проблематиката на последния му роман, все още не успях да го прочета. Водещите чужди автори са Пол Остър, Итало Калвино, Борхес…

- Как турската държава подпомага турската литература? У нас държавата подпомага единствено псевдомодернистите, тъй като те не поставят проблемите на нацията и обществото, не засягат корупцията, да речем, заради която станахме за смях на Европа и света... Псевдомодернистите, любимци на българското Министерство на културата, са една групичка бездарни, но послушни автори, удобни на всяка една власт, досущ като любимците на компартията по времето на нашенския си социализъм... Така например бяха изхарчени хиляди левове, за да се издава по света книжица, в която се разказва за "миризмата на гаджето, което сере пред тебе"... Срамно, но българските писатели страхливо и подло търпят- мълчат...

- Към Министерството на културата и туризма в Република Турция има издателство, което се занимава с публикуването на много ценни книги на културна, обществено-политическа, социална тематика. Министерството на просветата – също. Хубавото е, че тези издателства не издават само специализирана литература, а и художествена. Това е вид подкрепа. Докато издателството на Института по турски език например издава само тематично обвързани произведения. Но от друга страна, разполагам с информация, че ДДС, който плащат частните издателства, е твърде висок. Преди няколко години Министерството на културата и туризма стартира проекта ТЕДА, разполагащ с огромен финансов потенциал за субсидиране на преводи на турска художествена, историческа и научна литература на чужди езици. Проектът заседава три пъти годишно и отпуска средства за превода на приблизително 200 книги.

- Разрушени ли са в съвременната турска литература романовите форми, както това се случи в българската литература? Съществува ли класически тип „криминален” или „социален” роман например днес, в турската съвременна литература?

- Днес се пише и се печата какво ли не. Но факт е, че като си помисля за криминален роман, веднага се сещам за романите на Осман Айсу и Ахмет Юмит, които претърпяват много издания; за социален – за пръв социален роман в турската литература се сочи „Интибах” на Намък Кемал (преведен е и на български). В съвременната турска литература - ще спомена Ведат Тюркали, Фюрузан, Адалет Агаоглу, Айля Кутлу, Аттила Илхан… Нарушени романови рамки, да, все по-често – сещам се за безброй имена… Няма хомогенност, границите ми се губят, като на всеки постмодерен човек… Преди малко споменах, че турската литература е в подем. Наскоро в едно литературно списание четох, че се обявява конкурс за разказ на работническа тема. С това искам да подчертая, че съвременната турска литература е много богата на теми, на жанрове, на тенденции…

- Вие сте един прекрасен поет, съдя по публикациите, които успях да проследя. На мен ми се струва, сигурно ще ви прозвучи наивно, че творците на Балканите трябва да водят диалог помежду си, без посредничеството на политиците, както най-често се случва сега. Защо например, според Вас, ние като комшии, не общуваме помежду си – няма срещи между писатели, поети от двете страни. На какво се дължи това – само на историята ли? Дали само тя ни разделя?

- В Истанбул от четири години насам се провежда Фестивал на поезията (Шииристанбул), на който гостуват поети от цял свят, Стружките вечери на поезията продължават, в Тетово също всяка година гостуват поети от всички краища на света. Не разполагам с изчерпателна информация, но доколкото ми е известно, в Констанца също се провежда подобно „мероприятие”. Вероятно ви е известна и българската „Орфеева лира”. Това е непосредствено общуване! Но комай всички тези срещи се финансират от политиците!

- Аз си мисля, че най-добре турските читатели биха разбрали и заобичали българската литература чрез съвременния ни разказ. Даже си мисля за тематични антологии включващи турски и български разкази, които да бъдат публикувани едновременно в двете страни... И, позволявам си да говоря така, защото мечтите все още не са забранени, нали?

- Мечтите Ви са постижими. Предвид жанровите особености на разказа, тематичните антологии могат да свършат чудесна работа.
В момента с моя приятел Хюсеин Мевсим подготвяме една тритомна Антология на българския разказ, в която ще бъдат представени най-стойностните постижения на жанра от Любен Каравелов до Елена Алексиева (засега), като присъствието на всеки автор ще се определя от приноса и новаторството му в българската разказваческа традиция. От друга страна, планираме и съставянето на Антология на турския разказ на български. Последният сборник с турски разкази е под съставителството на проф. д-р Ибрахим Татарлъ и е от 1973 г. Представете си колко вода е изтекла от тогава до днес под литературните мостове! Точно това ни накара да предложим на Издателска къща «Жанет 45» сборника «Съвременна женска проза от Турция», в който са представени шест от най-добрите съвременни разказвачки и той вече е на разположение на читателите. Идеята ви за тематични антологии е просто прекрасна, но в момента нямам представа как би могло да стане това. В Турция се издават специлизирани списания, алманаси и др. само за разкази, за критика, теория на разказа и т.н. В едно от тях ”Ешик джини”, пак с доц. д-р Мевсим, представихме десетина разказа от Й. Радичков, Н. Хайтов, Г. Господинов, Д. Енев, З. Евтимова. С радост мога да заявя, че те се посрещнаха с огромен интерес, което ме прави оптимист за Антологията.

- Има ли интерес сред турските университетски и издателски среди да се открие българската литература?

- Българската литература представлява интерес за студентите и преподавателите в славянските филологии, което е обяснимо. Доц. д-р Хюсеин Мевсим от Катедрата по български език и литература в Анкарския университет съвсем наскоро в едно от престижните истанбулски издателства обнародва монография за Константин Костенечки, в която прилага и превода на „Житие на Стефан Лазаревич”. Книгата се посрещна с оправдан интерес, появяват се много положителни отзиви в академичните издания. Искам да кажа, че старата българска литература е непозната в Турция, а особено някои нейни произведения след XV в. съдържат много ценна информация за Османската империя. Доц. д-р Мевсим работи над един широкомащабен проект “Анатолия през българските очи”, който включва превода, коментара и запознаването на турските читателски и научни среди с пътеписи, спомени, документални очерци от български автори като К. Фотинов, М. Маджаров, Н. Начов, З. Стоянов, В. Кънчов, П. Н. Даскалов и др. за различни градове и топоси в Империята. Предстоят книгите му за Бурса и Одрин, които предлагат много ценен материал за турските историци и краеведи. Г-н Мевсим полага и неимоверни усилия за представянето на т.н. цариградска българска периодика от XIX в., която съдържа неподозирана от турските изследователи информация за живота и процесите в Османската империя. По отношение на художествената литература, мога да кажа, че в общи линии съществува представа за върховите постижения в областта на поезията, драматургията и прозата.

- Какво не Ви харесва в КНИГИ NEWS?

- Срам не срам, ще си призная, че ви следя отскоро. Нямам „оплаквания." Благодаря ви!

Интервю на Стоян ВЪЛЕВ

На снимката – Кадрие ДЖЕСУР

http://knigi-news.com

Портал Турция

„Молитвите остават”,Туна Киремитчи !

2010-02-06T09:00:00.002+02:00

Сценарист на турски сериали представи книга в България !

Сряда,16 Септември 2009

Известният турски писател Туна Киремитчи гостува в България от 9 до 12 септември. Той се срещна с читатели в Созопол, Бургас и Поморие, а в София имаше само среща с медиите.

Киремитчи е познат у нас с романа си „Молитвите остават”, а освен това работи като сценарист на някои от популярните у нас турски сериали.

Туна Киремитчи е роден през 1973 г.

Още като ученик в гимназията, той се увлича по писането и публикува първите си поеми в списание „Varlık”.

Първата му книга „Ayabakanlar” („Наблюдателите на луната”) е издадена през 1994 г.

Три години по-късно той поделя първата награда на конкурса за млади поети на Балканите със сърбина Изет Сарялич.

През 1998 г. на пазара излиза и втората му стихосбирка – „Akademi” („Академия”).

Киремитчи сподели пред медиите, че не познава добре българската литература, въпреки че майка му е родом от Пловдив, но се познава с Алек Попов.

Първият роман на Туна Киремидчи се появява през 2002 г.

Книгата предизвика голям интерес и е определяна като едно от най-значимите литературни събития за годината.

До края на 2005 г. излизат още четири заглавия, дело на младия турски автор.

http://www.azcheta.com / Портал Турция

Страхливецът и звярът - Баръш Мюстеджапльоглу !

2009-11-30T17:36:00.001+02:00

ЛЕГЕНДИ ОТ ПЕРГ

Страхливецът и звярът

Баръш Мюстеджапльоглу

Баръш Мюстеджапльоглу е роден през 1977, завършва строително инженерство. Още ученик започва да публикува разкази в литературни списания. Като студент проучва методите на ислямските мисионери, което дава материал за романа „Шакирд” и публикации в популярния всекидневник „Акшам”. Следва полицейският роман „Братска кръв” върху историите на бездомни деца и престъпните организации, които се възползват от тях. През 2009 излиза последната му засега книга „Една мечта, по-красива от действителността”, където писателят дръзва да опише тюрките шамани през ХIV век и да направи паралел със съвременното изкуство. Фентъзи поредицата „Легенди от Перг” започва през 2002 с романа „Страхливецът и звярът”. Следват „Тайната на Мердеран”, „Страната блато”, „Азбуката на боговете”. „Страхливецът и звярът” е първият фентъзи роман, издаден в Турция от турски автор, а писателят е обявен за основоположник на турското фентъзи. Поредицата „Легенди от Перг” ще бъде представена на българските читатели от издателство „Арка”.

Един ден Асхерта дойде при него в много по-добро настроение от когато и да било и погледът му излъчваше страст.

– Ставай, Пазачо на Асхерта, чака те нова задача!

Леофолд притеснено се изправи.

Отдавна копнея за вкуса на една храна и точно сега се появи подходяща възможност. Подушвам аромата на крехки месца, които си играят пред входа на тунела.

Вдигна лице към тавана и подуши. От погледа му ставаше ясно, че изгаря от желание.

– Искам да ги уловиш за мен. Побързай, за да не се отдалечат.

Леофолд наведе глава. Асхерта вече освобождаваше дебелото въже и той отиде под капака на тавана, отвори го, с един скок взе разстоянието от три метра и излезе отгоре. Чу как след него капакът се затвори. Вървеше към изхода на тунела и се чудеше каква ли може да е храната. Беше се постарал господарят му да опита вкуса на почти всички видове месо от гората. Един път, понеже много му се ядеше, му хвана дори огромна Гейфорска мечка. Фактът, че лесно бе успял да се справи с гигантската мечка, която само с едната си лапа можеше да повали дузина хора, стана повод леко да се възгордее. Веднага след това обаче осъзна в какъв звяр се е превърнал и отново потъна в скръб. Стигна до входа на тунела и замръзна от ужас. Беше съзрял крехките месца на тези, които си играеха наблизо. Гонеха се, побутваха се, смееха се: три изключително симпатични момченца, нищо друго! Кръвта във вените му кипна. Страстта на Асхерта го караше да ловува, но не можеше да го направи. За Бога, не можеше да убие невинните дечица. В него сякаш щеше да изригне вулкан. Падна на колене и заби лапи в пръстта. Страху-ваше се, че ще изгуби контрол и ще нападне дечицата. Болката можеше да го убие, но нямаше да нарани децата. Тялото му все едно се бе разполовило: краката го теглеха напред, а лапите, заровени в пръстта, се опитваха да го задържат на
място.

Изведнъж започна да вие. Момченцата чуха ужасяващия вой и погледнаха към него, настръхнали от страх. При вида на невиждано грозното чудовище се ужа-
сиха, закрещяха и панически се разбягаха. Скоро децата изчезнаха от полезрението му, отдалечиха се достатъчно, та Асхерта вече да не може да ги усети с обонянието си, и мигом болката утихна. Изтощен, Леофолд се строполи на една страна. Няколко минути лежа, без да мръдне. Скоро кръвта му отново забушува и къде пълзешком, къде с влачене се върна обратно. Капакът, върху който стоеше, се отвори и той се стовари долу като чувал с картофи.

Асхерта го очакваше, но щом видя, че се връща с празни лапи, гневно се разкрещя:

– Ах, ти, мръсно псе! Къде ми е храната? Как така ми идваш с празни лапи?

Леофолд се просна на земята и безпомощно изпъшка:

–Те бяха само някакви дечица. Не можах да ги убия.

Асхерта се разпищя, както никога досега, и го заудря по лицето с ръчичките си. Леофолд се побъркваше, защото не съумяваше не само да надвие неговата кръв в себе си, но и да навреди на създанието, което само с един удар можеше да разполови.

– Ах, ти, глупако! Изменник такъв! Как смееш да се противопоставяш на господаря си? Ти ми принадлежиш! Ти си мой!

Изведнъж Асхерта спря. Пое въздух през носа си и замърмори:

– Грешката е в мен... Трябваше да си избера за пазач безпомощен човек. Трябваше да предпочета един пром. И този се оказа слаб като предишния... Повече няма да повтарям тази грешка!

Леофолд се обърка от чутото. Леко се посъвзе и с любопитство попита:

– Предишният ли? И друг ли е имало преди мен?

Асхерта се разкиска:

– Друг ли? Ти какво си мислиш, нещастнико? Десетки имаше. Аз съм на четиристотин и трийсет години!

Изумлението в погледа на Леофолд му достави удоволствие. Засмя се и продължи:

– Този преди теб беше най-откаченият. Ама бе някак по-верен. Избрах си го веднага след като се нанесох в този тунел. Само на един лов беше успял да хване за мен цели трима човека. Бе изпуснал едно момченце, но нищо. Беше далеч по-добър пазач от теб!

Изведнъж Леофолд осъзна всичко. Накрая съумя да съзре истината през замъг-леното си, заради всичко, което му се бе случило, съзнание. Пазачът преди него бе най-добрият му приятел, не друг, а самият Грисол. Затова в онзи ден се отърва жив и здрав. Скъпата му майка, баща му и вуйчо му обаче бяха изядени от това отвратително създание и никой не беше успял да открие дори следа от тях.

Асхерта не забеляза как изражението на лицето на Леофолд се промени и бавно се изправи. Самодоволно засмян, продължи да говори:

– За съжаление след този лов той напълно загуби разсъдъка си. Непрекъснато удряше главата си в стените и така се погуби сам. Ако беше жив, никога нямаше да съм принуден да се примиря с нещастник като теб. И все пак е по-добре от нищо. В годините, през които бях сам, не можех да ям нищо освен мишки...

Изведнъж видя Леофолд да стърчи пред него и се стресна. Не бе разбрал какво става, но погледът на слугата съвсем не му харесваше:

– Ах, ти! Как се осмеляваш да ме гледаш така! Отдръпни се, назад! Мръсно псе...

Усети как острата лапа на Леофолд се забива в корема му...

– Предаде ме... – изстена той. С всяка дума, гласът му отслабваше все повече и повече. – Но и ти ще умреш... Моята кръв в твоите вените ще отмъсти за мен... Ще те изгаря ден след ден... Ще дойде ден, в който ти ще се превърнеш в дявол... Убиеш ли всички около теб, ще убиеш и сам себе си...

Леофолд не помръдна от мястото си до последния дъх на Асхерта. Изживя цялото удоволствие от смъртта на звяра, който му бе отнел всичко, което притежаваше. После отвори капака и с един скок излезе навън. Напускаше тунела, в който дълго бе пленник, и дори не се обърна назад да го погледне. Загърна се с широката покривка за пикник, останала от децата, които беше уплашил и разпищял, и се изгуби в гората.

Пазачът на Асхерта беше свободен.

Превод от турски
Алина КАРАХАНОВА

ЛИК / Портал Турция

Азиз Таш - българският Орхан Памук !

2009-11-08T20:20:00.000+02:00

Благословение ни източно, ни западно !

Азиз Таш

Наричат го българския Орхан Памук. И с право. Поезията му се свива в притча, а притчовата му проза звучи като поезия. Сякаш са образи без думи, казва Светлозар Игов. И още, че неговите думи са като разпънати на кръст, усещат се като отсечена ръка. Присъстват чрез отсъствието и като казани от вестител на безкрая в края.

Ние имаме свободата да превърнем
всеки един миг в съдбовен

Да, става дума за Азиз Таш. Кръстен е на своя прадядо, изчезнал по време на 7-годишната си служба в Йемен през 19 век. Оттук и предаденият по генетичен път интерес към Ориента.
Първите си литературни стъпки прави върху камък, свален от зида пред селската къща на дядо му, от което пък идва псевдонимът му Таш (камък). Защото "дяла" думите с любов и преклонение и после ги поставя там, където си тежат на мястото - било то в нечие сърце или върху нечий гроб. Смята, че е редно написаното да напомня за Първосъздателя на словото.
Азис Таш е роден в Смолян, където завършва английска гимназия. После учи арабистика, турски език и литература в СУ "Св. Климент Охридски". В момента е докторант по История на науките в Истанбулския университет. Негови творби са превеждани на български, турски, английски и руски. Автор е на книгите "Повод за небе", "Насрещен вятър", "Небе на 33", както и на преводите на турски на "Житие и страдание на грешния Софроний" и "Книга за българите". Тази година ИК "Стигмати" издаде най-новата му книгата "Небе на 22. Апокриф за дъжд". Това е една книга, която търси брод между нашите сърца и техния вечен Извор. И го намира в единението ни, в сливането ни с този Небесен корен.
Откъде идват и накъде те водят "обувките" ти, Азиз? Съдбовен ли е твоят път?
Противно на общоприетото, вярвам, че съдбовни за нас са онези отсечки от жизнения ни път, които са заключени между събитията, които сме свикнали да наричаме съдба - раждане, смърт и всякакви предварително програмирани случки, определящи физическите параметри на битието ни. Наложената ни съдба заема само минимална част от живота, а ние имаме свободата да превърнем всеки един миг в съдбовен. "Обувките" ни идват от Обущаря, превеждат ни през всички необходими за телата и душите ни точки и ни връщат обратно при Него. Единственото, което се изисква от нас, е да не сваляме "обувките" си, само защото понякога ни стягат или защото в тях е попаднало камъче - то със сигурност не е от онези, които обръщат колата, а напротив - подсещат я, че е кривнала от зададения маршрут и се опитват да я вкарат в правия път.
Една от любимите ти теми е тази за "светлината връз светлина" и "лечебната тъмнина". Защо?
Светлината, както и една от нейните разновидности - тъмнината, са в състояние както да скриват, така и да разкриват. Слънчевата светлина, от една страна, скрива от погледите ни необятността на Вселената, а, от друга, разкрива заобикалящия ни свят. Така, както прекалената светлина е способна да ни ослепи и изпепели, така и тъмнината може да излекува. "Светлина връз светлината" е спомената в глава "Светлината" на Корана (24:35). Твърди се, че Едисон е изобретил електрическата крушка, ръководейки се тъкмо от това знамение. "Бог е светлината в небесата и на земята, светлината му е като ниша, в която има светилник, светилникът е в стъкленица, стъкленицата е сякаш сияйна звезда; разпалва се от благословено маслиново дърво, нито източно, ни западно, маслото му е готово да озарява, дори без да го докосне огън; светлина върху светлина, Бог напътва към Своята светлина, когото пожелае, и дава Бог за хората примерите; Бог всяко нещо знае."
Какви скрити кодове виждаш в днешното забулване с тъмнина и тъкмо то ли отчита хода на светлината, тази, която възприемаме твърде късно?
Днешните забулвания с тъмнина, за съжаление, са от по-различно от това на дервишите (споменати в разказите ми) естество. Ходът на светлината при тези условия си остава закодиран. В противен случай има опасност някой да й подложи крак. А светлината е с вроден инстинкт за самосъхранение, който реагира и на най-незначителната на пръв поглед тъмна помисъл.
Какво изпускаме да видим тогава? С какво се разминаваме?
Не само докато се забулваме с тъмнина, но и през по-голямата част от останалото време се задоволяваме с това да плъзгаме поглед по външната повърхност на заобикалящите ни чудеса. Регистрираме съществуването им на първосигнално ниво и, вместо да се гмурнем в самата същност, с елегантни лупинги ги избягваме. Страхуваме се, че сблъсъкът ще разстрои стройната ни представа за света. Ако умеехме да се вглеждаме, щяхме да проумеем, че осъзнаването на чудото води не до сблъсък, а до потъване в различно от познатите ни измерения.
Събираеми ли са многото счупени парченца от "огледалното Подобие - човек"?
Не е невъзможно, но дори и след като бъдат събрани, парченцата не могат да образуват едно цяло - всяко продължава да се изживява като самостоятелно огледало и по-скоро изкривява, отколкото отразява божествената си същност. Затова може би е по-добре да си кажем, че счупеното носи щастие или най-малкото, че се е "счупило злото" (такъв е изразът на арабски), и да си "купим" ново огледало.
МУХАММЕД И МИСИЯТА МУ
СА СВЪРЗАНИ С ПЛАНИНАТА
Молейки се за дъжд, жертваме облаците, казваш. Между молитвата и жертвата има ли разстояние или е "от минус до плюс безкрайност"?
Факт е, че ежедневно се принуждаваме да принасяме в жертва вещи, мечти, състояния... И щом е тъй, не е ли по-добре тези пожертвования да бъдат предшествани или последвани от молитва? Особено ако става дума за жертви, които целят собственото ни благополучие (какъвто е случаят с пожертването на облаците в името на дъжда), молитвата е "задължителна", защото само чрез нея можем да си осигурим благоволението на жертвата и нейния Творец. Разстоянието между молитвата и жертвата зависи от нас самите и е препоръчително то да не е белязано от необятност.
Все още ли е апокрифна притчата за Муххаммед (който и да стои зад него) и планината? Ако той е отишъл да се слее с нея, как ще го открием?
Апокрифни са главно притчите за Исус. Но, разбира се, фолклорът не е подминал и житието на Мухаммед. Едва ли някога Мухаммед или който и да е друг пророк е чакал планината. Ако би го сторил, би означавало, че това очакване е част от мисията му и в такъв случай планината би дотърчала като влюбена на първа среща. Всъщност Мухаммед и мисията му действително са свързани с планина. Нарича се Хира и в една от пещерите й архангел Гавраил му низпослал първото от знаменията на Корана: "Чети, в името на своя Господ!" Апропо, едва ли е случаен фактът, че първата дума от Корана е тъкмо заповедната форма "Чети!". А ако пророк се слее с планина, си мисля, че най-лесно ще бъде той да бъде открит в някой "апокриф за дъжд". Лияна Фероли

Портал Турция

С ОБИЧ КЪМ РОДНОТО !

2009-10-18T19:47:00.001+03:00

С ОБИЧ КЪМ РОДНОТО !

Не еднозначни са причините, които са на път да превърнат разказа ако не в изчезващ, то в дефицитен жанр. Съвременната ни художествена словесност с доверчиво малодушие сведе глава пред нелепите внушения за изискванията на някаква „пазарна литература”. Гъбените плантации от ежедневно никнещи романи и романчета (предпочитаният редом с тв-сериала „пазарен” жанр) препълни рехавата и без това българска повествователна панорама и по неволя разказът се сви в карето на неделния вестникарски опус.
Белетристичната книга на Мюмюн Тахир – сборникът разкази „Бране на диви пчели” е явление, което опровергава измислиците на търговския подход към повествователното майсторство. Писателят е загърбил категорично лесносмилаемите сюжетни плетки, урбанистичните измислици и академичните фалцети, типични за „пазарния” разказ. Внимателното поведение на Мюмюн Тахир към публичните изяви се дължи до значителна степен на високото му съзнание за мисията на художественото творчество и неговата отговорност пред човека и обществото.
Тъжни или искрящи от жизненост и хумор, гневни или трогателно лирични, разказите в „Бране на диви пчели” завладяват с бликащата от всеки ред обич към родното, с отношението на автора към съдбата на неговите герои-участници в живота и с гордостта да заяви открито, когато застава срещу предизвикателствата на предстоящето: „Ето, това сме ние хората, обетовали тая земя!”.

http://www.kircaalihaber.com / Портал Турция

"Тихата къща"-Орхан Памук !

2009-10-07T08:46:00.000+03:00

Между патриархалното и модерното !

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Орхан Памук, Нобелов лауреат за 2006 г.

След “Истанбул. Спомените и градът” преводачът Герхард Майер отново се връща към Орхан Памук – и отново убеждава чрез сполучливия си превод на романа "Тихата къща" в голямата разказваческа дарба на този оригинален автор.

Новият роман е всъщност стар. “Тихата къща” излиза в Турция през 1983 г. Орхан Памук, Нобеловият лауреат за 2006 г., тогава е на 31 години, живее с майка си в Истанбул и иска един ден да стане голям писател. Първият му роман, “Чевдет бей и синовете му” /1982/ има не лош успех; започнатият втори роман остава недовършен: Памук прекъсва работата си върху него, защото се опасява, че няма да може да бъде отпечатан в тогавашната политическа ситуация, при която ляв и десен терор разтърсва страната му, изправена пред прага на гражданска война. “Тихата къща” е третата му книга и в нея Памук съзнателно избягва политическата тема. Това ни най-малко не е навредило на романа: като в увеличително стъкло пред погледа на читателя се разкрива една белязана от летаргия, агония и страх страна.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: "Тихата къща", изд. "Ханзер"

Семейна сага

През лятото на 1980 г., месеци преди военния преврат на Кенан Еврен, трима млади истанбулчани: Фарук, Нилгюн и Метин се отбиват в “тихата къща” край Мраморно море, където живее баба им. Нищо друго, освен кръвното родство, не ги свързва с болната старица, прикована към леглото и спомените за предишния й живот. Най-големият, Фарук е доцент по история; дави мъката по напусналата го съпруга в алкохола и бяга от настоящето, като се рови в местния архив и чете безбройните съдебни протоколи и запечатаните в тях истории. Сестра му Нилгюн симпатизира на комунистите, предпочита решителните действия, чете Тургенев и обича да цитира леви мислители. Най-младият, Метин крои планове как да продаде старомодната бабина къща, за да финансира мечтата си да отиде в Америка. Измъчван от комплекси за малоценност, се опитва да участва на равна нога в разгулните фиести на местната тайфа младежи от заможни семейства. Фарук, Нилгюн и Метин търсят пътя си в живота и не го намират; сковава ги странна летаргия, общуването им един с друг се изчерпва с размяна на бегли поздрави и дежурния въпрос: “къде ще се забавляваме днес?”

Самотна като внуците си е и бабата. Тя пък непрестанно мисли за починалия си мъж, разговаря с него в безкрайните си безсънни нощи, казва му всичко, което приживе не се е осмелила. Оправдава се за онова, което самата тя е сторила и не е сторила. Богобоязливата старица, безмилостно осъждала в предишни години всичко, което не е в съгласие с патриархалните традиции, очевидно изпитва в края на живота си адски терзания. Нейният Селахатин се е провалил като лекар, проповедник на западните ценности, просветител на сънародниците и съпруг на жена си, защото се е отнасял с презрение към тяхната мюсюлманска вяра и привързаността им към ислямските нрави. От разказите на старицата узнаваме също, че в делириума на отчаянието си съпругът успява, кой знае как, да заплоди слугинята, ощастливявайки я с двама сина, вследствие на което съпругата я пребива, осакатява от бой “копелетата” и я е изхвърля, заедно с тях, от дома си.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Памук на литературно четене в Хамбург, 2007 г.

Единият незаконен син, Реджеп, останал дребен на ръст вследствие на побоя, след години самопожертвователно се грижи за вече немощната си и болна осакатителка, в отплата на което тя вечно мърмори и ругае “коварното джудже”. Братът на Реджеп пък има син, синът се влюбва в Нилгюн, а иначе се занимава главно с това да изнудва местните бизнесмени и да симпатизира на десницата.

Нетрадиционна структура

Романът е изграден от редуващите се разкази в първо лице на всички тези лица. В началото това създава известно объркване у читателя: идентификацията на шестимата разказвачи от първо лице затруднява; разказът е обременен от разточителна обстоятелственост, вметнати в потока на разказването и съвсем неочаквано разкъсващи фразата реплики на останалите действащи лица. Четенето става по-леко след първите петдесетина страници, когато читателят започва да осъзнава тази техника, а и все по-отчетливо да разпознава характерната тоналност на съответния разказвач, сменящ отново посоката на разказа. Редуването на родствено свързаните разказвачи от първо лице откроява близостта на мотивите: всички действащи лица желаят любов, разбиране и признание, всички носят все същата турска идентичност, раздвоена, разкъсвана след радикалната “европеизация” на Ататюрк между Изтока и Запада. Централната тема на Орхан Памук – тази за невъзможния шпагат между консервативно и модерно, доморасло и принадено, между културната идентичност като наследство и тази като самоопределение, - е заложена още в неговата трета по ред, втора по публикуване книга. Поднесена е, наистина, с известна литературна несръчност, която смущава, но и с литературен замах, който впечатлява. Който познава по-късния Памук, ще бъде заинтригуван да открие ранните следи на художествено-интелектуалните му търсения. Който пък за пръв път посяга към негова книга, ще е изкушен да опита следващата.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: "Музей на невинността" в немски превод

Предвестие за последвала слава

Интригуващият и необикновен семеен роман “Тихата къща” съдържа, по същество, всичко, което по-късните произведения: “Името ми е Червен” /2004/, “Сняг” /2006/, “Истанбул. Спомените и градът” /2007/ превръщат Орхан Памук в световноизвестен писател. Двойници, чудновати истории, алегорична фантастика – липсват още само усвоените в САЩ познания за постмодернизма, няма я все още ислямската мистика, която по времето на Ататюрк минава в Турция за реакционна, налице са известни слабости в обрисовката на характерите. Но и да забелязва някакви недостатъци, читателят е склонен да ги пренебрегне. Защото онова, което се случва в “тихата къща”, е мистериозно и вълнуващо. Далеч не най-вече поради духовете, които я населяват. В ранната си творба Памук убедително разкрива не само стаени дълбоко под повърхността човешки чувства, а и различни течения в турското общество – каквото то е било само до преди години, каквото остава отчасти и до днес. Врязваща се в съзнанието моментна снимка на все тъй неовладяната разпокъсаност на това общество между Изтока и Запада, субординацията и индивидуализма, ислямизма и неислямизма, патриархалното и модерното.

Orhan Pamuk: Das stille Haus. Hanser Verlag, München 2009, 370 S.

DW/Портал Турция

Музей на невинността” - Орхан Памук !

2009-09-06T16:44:00.001+03:00

PlovdivMedia - Най-новият роман на Орхан Памук на български !

Последният роман на световноизвестния турски писател и Нобелов лауреат за литература Орхан Памук – “Музей на невинността” – вече е достъпен и за българските му почитатели. За щастие – за разлика от недалечното миналото, когато трябваше да чакаме с години, за да бъдат издадени произведенията на съвременни автори и тяхната рецепция значително се забавяше, сега българските издателства реагират почни светкавично – поне в случая с Памук.
“Музей на невинността” се появи в Турция през 2008 г. и още в първите два дни след излизането си продаде 100 000 екземпляра. Романът разказва за любовната история между богат мъж и бедна девойка, чрез 30 г. от историята на Турция от 70-те години до наши дни, а действието се развива във вечния град - Истанбул. “Бил е най-щастливият миг в живота ми, не съм го знаел” – с тези думи започва романът, който според световната критика е върховното постижение в досегашното творчество на Орхан Памук. Самият той пък споделя, че “Музей на невинността” е неговият най-нежен роман, който показва най-много търпение и зачитане към хората. Това е колоритен и невероятно вълнуващ разказ, който отправя предизвикателство към читателя не само с размислите си за любовта, но и за брака, плътската любов, страстта, семейството, приятелството и щастието. Освен трогателната и незабравима любовна история, изобилието на незабравими образи и събитията, осветляващи дълбините на човешката душа, “Музей на невинността” е анализ на развитието на обществото и културата на Турция през последните десетилетия на фона на неотразимо красивия роден град на автора – Истанбул. Орхан Памук е Нобелов лауреат за литература за 2006 г. Неговите книги са преведени на повече от 50 езика. Петдесет и пет годишният романист, автор на “Черната книга”, “Името ми е червен”, “Бялата крепост”, “Сняг” и “Нов живот”, е противоречиво приеман в родината си. Той е човек, който често разбунва духовете в Турция. Памук беше съден от държавата по повод коментарите му, че по време на Османската империя е имало геноцид над арменците. Беше обвинен, че е опозорил турската национална идентичност, но делото беше прекратено./Vsekiden

Преоткриване на Османската империя

2008-10-16T16:47:00.001+03:00

ISBN: 9789544914189

Автор: Илбер Ортайлъ

Издател: Жанет 45

Издадена: 2008

Размери: 14.00x20.00

Брой страници: 208

Корица: Мекa

Език: Български

Цена: 8.00 лв.

Поръчай

"Преоткриване на Османската империя" по същество е сборник с беседи върху историята на тази империя, изнесени от Илбер Ортайлъ в различни средства за масова комуникация. Във встъпителните думи към изданието авторът добавя, че би желал текстовете му да се възприемат не като изчерпателни научни студии, а по-скоро като коментар на някои малко известни и незасегнати до този момент в учебните програми моменти от развитието на Османската империя, с нейните специфични институции и характеристики.
Книгата е написана на разговорен език, която я прави достъпна за широк кръг читатели, които желаят да разширят познанията си за последната "римска" империя, за стила и работата на институциите в нея, за някои едностранчиво представяни аспекти от османската история като кръвния данък и съдбата на заварените исторически паметници, за живота на пашите и падишасите, за османския официален протокол, за някои малко познати страни от функционирането на тази многонационална държава, за османската кухня и т.н.

Проф. д-р Илбер Ортайлъ е един от най-известните съвременни турски историци. Роден е през 1947 г. в бежански лагер в Брегенц, Австрия, в семейството на изселени кримски татари. От двегодишната си възраст живее в Турция.
Завършва Анкарския университет с две специалности – политически науки и история (1968), както и магистратура при професор Халил Иналджък в университета в Чикаго, САЩ. През 1979 г. става доцент по политически науки с монография за немското влияние в Османската империя, а през 1980 г. е гостуващ професор в университетите във Виена, Берлин, Париж, Принстън, Москва, Рим, Мюнхен, Страсбург, Янина, София, Кил, Кеймбридж, Оксфорд и Тунис. Публикува статии върху историята на Османската империя и Русия през ХVІ–ХІХ век.

Тайнописът в Османската империя. Шифри и кодове. Двуезично издание. (български-френски)

2008-10-15T14:38:00.002+03:00

Автор: Аспарух Велков
Обем: 150 стр.
Формат в мм.: 165х235
Издател: ИК "БАН "
Мека подвързия

Аспарух Велков е едно от големите имена на българската османистика. Неговите трудове по османска палеография и дипломатика обобщават богатия опит и знания, натрупани от автора по време на дългогодишната му работа в Ориенталския отдел на Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" в София. Те представляват безценни настолни пособия за всеки специалист, посегнал към сложната материя на османската документация, помагайки му да се ориентира в нейното многообразие произход и структура давайки ключ към разчитането и тълкуването на широко използваните в канцеларската практика трудни административно-правни формули. Със своята нова - оригинална по замисъл и наситена с богата информация книга "Тайнописът в Османската империя. Шифри и кодове", А. Велков навлиза още по-дълбоко в дебрите на османската канцеларска и комуникативна система.С оглед практическата насоченост на труда, авторът се е ограничил с един кратък обзор върху историята и принципите на световната криптография, за да насочи цялото си внимание върху османската.

СЪДЪРЖАНИЕ:

УВОДНИ ДУМИ /1

ОБЩИ ПОНЯТИЯ И ТЕРМИНОЛОГИЯ /2

ПРОИЗХОД И РАЗВИТИЕ НА ТАЙНОПИСА /3

ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ /6

ОБИКНОВЕНО РАЗМЕСТВАНЕ /7

ОБИКНОВЕНО ЗАМЕСТВАНЕ /8

КОДОВИ ТАБЛИЦИ ЗА ШИФРОВАНЕ /8

ТАЙНОПИСЪТ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

ШИФРИ ОТ БУКВИ И СИМВОЛИ /9

ШИФРИ ОТ XIX в. /32

ПРИЛОЖЕНИЯ /63

ПОКАЗАЛЕЦ НА ИМЕНАТА /136

ПОКАЗАЛЕЦ НА ТЕРМИНИТЕ /141

БИБЛИОГРАФИЯ /144

The "Revival Process"

2008-10-12T18:06:00.003+03:00

Muslim Communities and the Communist Regime: Policies, Reactions and Consequences

Authors: Michail Gruev, Alexei Kalionski
Published by the Institute for Studies of the Recent Past, Open Society Institute and Ciela Publisheres
Sofia 2008

This book is result of the extensive research of Michail Gruev and Alexei Kalionski conducted as part of the Communism Research Project.

CONTENTS:

INTRODUCTION

І. FROM “PROLETARIAN INTERNATIONALISM” TO “UNITED SOCIALIST NATION”: POLICIES TOWARDS MUSLIM BULGARIANS

SEARCHING FOR MODELS OF “INCORPORATION” (1937 – 1959)
COMMUNIST MODERNIZATION AND MUSLIM RELIGION: PRESSURE AND SURVIVAL IN 1960s
THE NAME-CHANGING CAMPAIGN (1970-1974)
RELIGION AND POLITICS: THE ISSUE OF THE BULGARIAN MUSLIM IDENTITIES

ІІ. FROM “HARMONIOUS AND UNITED THROUGHOUT THE CENTURIES” TO “REVIVAL PROCESS”: POLICIES TOWARDS BULGARIAN TURKS

PROJECTIONS OF A HOMOGENIOUS NATION
“THE REVIVAL PROCESS” OF 1984-1989
THE “MAY EVENTS” AND THE “BIG EXCURSION”

CONCLUSION: THE LEGACIES OF THE FORCED INTEGRATION

SELECTED BIBLIOGRAPHY

SUMMARY

This book investigates the policy of the Communist regime in Bulgaria (1944-1989) towards the two most significant Muslim communities – the Turks and the Pomaks/Muslim Bulgarians, its major successes and setbacks. It is based on archival material, newspapers, propaganda texts, relevant historiography and published sources, but also on ethnographic, ethno-demographic and sociological studies, including field research carried out by the authors themselves since early 1990s. Its main task is to try to outline the different projections of this complex phenomenon, its controversial results and long-lasting legacies, from a historical-anthropological perspective. That is why the text combines the official levels/registers with “subaltern voices” – oral stories, memoirs, interviews, unofficial documents.

The (political and media) euphemism “revival process” is applied here in a broader sense than its common historiographic and public meaning of an assimilation campaign against the Bulgarian Turks (1984-1989), covering a larger spectrum – from ideological postulates to practical measures during the whole period. Since early 1960s it is marked not only by the attempts at gradual or forced assimilation, but also by the strong modernizing impulse of the Communist ideology, finally – by a distorted, yet, at least in some aspects, successful version of social and cultural integration. The (traditional Muslim, Turkish-Arab) names changing campaigns (1964, 1970-1974, 1984-1989) are only the culmination of an increasingly nationalist attitude towards the ethnic and religious “otherness”, growing pressure and more or less systematic measures for wiping out the signs of the two distinctive Muslim identities.

The book is divided into two parts. The first one is written by Michail Gruev, the second – by Alexei Kalionski, but each of us contributed to the respective co-author’s text with ideas, data and stylistic interventions.

The first part analyzes the Pomak case(s), touching the Turkish one(s) only in the context of the general attack against the Muslim religion and identity, the traditional names considered to be the last and the most important symbol. The first chapter includes a reconstruction of the situation of the Pomak community during the authoritarian regimes in 1930s-1940s, some of their methods and ideas being “borrowed” since late 1950s under the cover of the official Communist ideology and Marxist terminology. The main theme here is the constant search of relevant models and instruments for “incorporation” of this Bulgarian speaking Muslim group as a part and parcel of the nation. The central role in 1937-1944 belonged to the state-supported “Bulgarian-Mohammedan Cultural-Educational and Charitable Association “Rodina” (“Fatherland”). Besides the activities indicated in its very name, this organization became the main tool for introducing and caring out of some of the radical steps, embraced by the authoritarian regime on the eve and during the Second World War. Among them were the forcible replacement of the traditional Muslim clothing and names with “secular” (”Bulgarian”) ones. What followed was a brief period of toleration of the spontaneous process of restoring traditional Muslim identity markers in the context of the antagonism between the Communist propaganda and “Rodina” before 09. 09. 1944. After taking power as part of the Communist-dominated coalition of the People’s Front, the Bulgarian Worker’s Party (later – Bulgarian Communist Party, BCP) sought a tactical support “from below” among the Pomaks and one of the first measures was the abolishment of “Rodina” under accusations of “chauvinism” and “fascism”, followed by show trials of leaders and activists. However, this “honey moon” between the new regime and the Pomaks ended in 1948. A new conflicting period began, initially marked by the measures for deportation of the Muslim population along the southern state borders to the interior, then by forcible “passportization” in 1953 and the next campaign for obliterating the traditional clothing in the late 1950s. Silently and gradually the Communist state resorted to the same, until now rejected and officially condemned, practices of “Rodina”.

The prohibitions concerning traditional Muslim costumes or their elements, the kurbans (ritual sacrifices), the circumcisions, finally – the first attempts to change the Turkish-Arab names of the Pomaks (1964), went side by side with the radical economic, social and cultural changes in the remote regions of the Rhodopes and part of the Central Balkan range. The second chapter analyzes the establishment of the specific model “modernization cum integration”, combining small privileges and the creation of new local intelligentsia with pressure, the rapid industrialization and the general improvements in social and economic conditions with sheer force. The third chapter investigates the name-changing campaign (1970-1974) with its different stages, forms and nuances varying from the desired “semi-voluntary” response in the regions of Smolyan and Zlatograd to collective protests, respectively – growing repression in the Western Rhodopes, where the violence escalated during the so-called “Kornitsa events”.

A long-lasting consequence of these campaigns is the spectrum of emerging (or diverging) contemporary Pomak group identities, analyzed in the fourth chapter.

The second part traces out the complexities and controversies of the policy towards Bulgarian Turks. Once again, the uneasy balance between the Communist state power and a troubled minority, integration and emigration, assimilation and conflict, are depicted in the context of ideological and social changes constructing and re-constructing the identities of all local Muslim communities. It means outlining some specific measures concerning also Pomaks in the period when they were considered more or less integrated and the stress was put firstly on gradual, than on forced assimilation and/or emigration of the Turks (to Turkey). Other, les numerous Muslim groups such as Tatars and Alians/Alevis are only mentioned in this general framework. That is how the second largest minority, viewed as “most marginal” and “underdeveloped” – the Gypsies/Roma, appears in this text, roughly half of them being traditionally Muslim. However, in this case the policies of integration, although also marked by the antireligious, atheistic pathos, were focused mainly on periodical attempts to solve a set of specific social problems. This part of the text is focused mostly on a distinctive period in the evolution of the regime, initially propagated as internationalist. Step by step, the ruling elite took the direction of forging an ideological hybrid between “practical communism” (“real socialism”) and the growing Bulgarian nationalism (1970s-1980s). This general trend is the predominant context of the book as a whole, so the first chapter of the second part outlines the next stage of constructing the Bulgarian Turkish minority after 1944 in the frames of the new secularist and progressist ideology and practice. It tries to demonstrate the consequences of modernization process in these specific conditions, the contradictions and complementarities of the (more or less) gradual process of integration. Given the significant success in this respect, the Turks continued to be viewed by the regime as “most distant others”, still “not modern and secular enough”, increasingly – as potential geopolitical and demographic “threat” in the context of the Cold War. That is how the Pomak name-changing campaign in mid-1970s “experimentally” included the local Turkish community in the Central Rhodopes. This time the argumentation mirrored the already predominant primordialist, almost bodily vision of a centuries-old nation on its way to final homogenization, only natural and inevitable in the times of the “developed socialist society”. In the particular case of the local Turkish community in the Devin area, the assimilation by force was argued by their “predominantly Bulgarian blood” (origin traced for generations of “mixed” marriages with the neighboring Pomak villages), regardless of their native language and ethnic identity. In the beginning of the 1980s this “creeping revival process” considerably broadens by encompassing all “mixed marriages” and their children, more and more individuals, thus approaching the core of the Bulgarian Turkish community.

The second chapter of this part offers an analysis of the assimilation campaign at large scale (1984-1989), its official and hidden motives, internal an external propaganda argumentation, the decision-making on different level of the party-state pyramid. It tries to demonstrate, both from “above” and from “below”, the predominantly reverse effect of an unprecedented systematic and harsh policy concerning not only the Turkish minority, but the Bulgarian society as a whole.

The third chapter of the second part is dedicated to the so-called “May events” and “Big excursion” (euphemisms for the collective protests of Bulgarian Turks against the assimilation and discrimination and the subsequent exodus on mass scale to Turkey, spring - autumn of 1989). They took place in the context of growing international isolation of Communist Bulgaria and the rapid radical changes in Soviet-dominated Eastern Europe, thus becoming the most spectacular demonstration of the final collapse of the “revival process” and Todor Zhivkov’s regime itself.

minaloto

Турция,Автор: Под редакцията на Семих Ванер

2008-10-05T17:12:00.003+03:00

Турция
Автори: Колектив под редакцията на д-р Семих Ванер
Издател: ИК "Рива"

Турция е най-голямата от съседните нам държави, а историята ни е тясно свързана с нейната. Вековете на съжителство и конфликти са сериозна причина да се стремим да я познаваме по-задълбочено. Но сегашната Република Турция не е просто наследник на Османската империя, тя е продукт на поредица от драматични трансформации през целия XX век - промени, които продължават и днес.

На разгадаването и тълкуването на тази динамична реалност е посветено научното съчинение. То предлага общ поглед към политическата история и система, към стопанското, социалното и културното развитие, към духовния живот и ежедневието на съвременна Турция.

Страната е представена в цялата й пъстрота, с вътрешните противоречия, с бързите промени, ала и с устойчивите традиции.

Историческият труд е дело на едни от най-добрите изследователи на Турция. Авторите му са не само специалисти - това са хора, които познават турската действителност "отвътре", като в същото време я наблюдават от достатъчна дистанция, за да проявят необходимата критичност. И резултатът от тяхната работа удовлетворява и най-взискателния читател - те поднасят един компетентен, аналитичен разрез на днешна Турция, който буди размисли за бъдещето на Балканите и на Европа.

Д-р. Семих Ванер (род. 1945 в Истанбул, поч. 2008 в Париж) е турски геополитолог, специалист по въпросите на Турция и Средиземноморието. Завършва факултета по политически науки в Лозана, получава докторска степен в Сорбоната. Преподава политически науки в Университета в Бурса, Турция до 1982 г., когато става член на изследователски екип във френския Център за международни изследавния (Ceri).

История на турската литература,Йорданка Бибина

2008-09-24T09:36:00.002+03:00

Автор:Йорданка Бибина
Издател:АИ “Проф. Марин Дринов”
Размер: 14х19,9
Брой страници: 256
Корица: мека
ISBN: 9544305475

Това е първата история на турската литература, публикувана на български език. Съставена е в два тома. Този том изследва развитието на турската литература от първите писмени паметници от VI до началото на XIX в. Във втория ще бъде обхваната новата и модерната турска литература, която се формира от средата на миналия век, откъсвайки се от старата, средновековна литературна традиция, възприемайки европейските образци и естетика.

Пътят на турската литература се проследява от самото й създаване, от епоса, мита и легендата до възприемането на ислямските културни и духовни ценности и до издигането й до нивото на най-развитите през този период източни литератури - персийската и арабската. Разглеждането на литературния канон е своеобразно въвеждане към особеностите на големите литератури на Ориента. Анализирано е взаимодействието между „свое" и „чуждо", породено от важните цивилизационни промени и редуващите се смени на парадигмата - от по-древната тюркска литературна традиция към дълбоката и същностна промяна, настъпила през XIII-XIV в. след приемането на исляма и усвояването на водещата източна литературна традиция - арабско-персийската, която от своя страна отстъпва и се руши под влияние на задълбочаващата се „европеизация", започнала в началото на XVIII в.

В книгата се разглеждат периодизацията на старата, класическата, или както още се нарича. Ливанската турска литература, теченията-и тенденциите, характеризиращи всеки обособен период, както и основните автори, създали огромното литературно наследство на Османска Турция. Произведенията на поети като Джеляледдин Руми Мевляна, Юнус Емре, Ашък Паша, Ахмед Паша, Михри Хатун, Баки, Вей-си, Нефи, Недим, Фузули, Наби са разгледани в контекста на съответната историческа епоха и на взаимоотношението творец - общество. Предложени са и немалко преводи на техните стихове, което позволява на българския читател да преодолее езиковата бариера.

Изследването открива нова страница в българския прочит на старата турска литература и ще обогати познанията както на специалистите и преподавателите по балкански и славянски лигератури, по литературна компаративистика, на студентите по турска филология и балканска история, така и на всички, които се интересуват от проблемите на турската културна история.

Йорданка Бибина

Области на професионален интерес:

история на турската култура, история на турската литература, културни идентичности, балкански културни взаимодействия, европеизация на турската култура, модернизация на Балканите, литература на турското малцинство в България, интеграция на малцинствата в България, българо-турски културни взаимоотношения.

Научи сам турски - пълен курс за овладяване на основните умения

2008-08-15T11:53:00.002+03:00

Научи сам турски - пълен курс за овладяване на основните умения

ISBN: 9549351459

Автор: Дейвид Полард, Асуман Челен Полард

Издател: Skyprint

Издадена: 2006

Размери: 16.50x24.00

Брой страници: 272

Корица: Мекa

Език: Български

Цена: 9.99 лв.

"Научи сам турски" разработен от издателство "Teach Yourself" - световен лидер в областта на езиковото самообучение. Ако не сте учили турски или се нуждаете от задълбочаване на вашите знания, този учебник ви дава възможност да го направите. Той обхваща четирите основни умения - разбиране и говорене, четене и писане.
Достъпните и ясни обяснения са съчетани с разнообразни упражнения за практикуване на наученото. Курсът е едновременно ефективен и приятен, а, работейки сами, вие избирате приоритетите в зависимост от вашите нужди.
В предговора е изложена подробно структурата на учебника, както и указания за ползването му.

На разположение е и запис на аудиокасета и компактдиск.

Книга за Истанбул

2008-08-12T10:24:00.002+03:00

MB

"Истанбул"

на български език

Превод на български език Мехмед Йозгюр

Altinay Cad. Gul Sok. No 13 Kat 4 Seyrantepe / Istanbul-Turkey

Tel:(0212) 321 72 63 Fax (0212) 321 72 66

Mert Запазена марка

Basim yayincilik dagatim ve reklamcilik tic.ltd.sti.

Препоръчвам

2008-08-07T16:17:00.003+03:00

Българско-турски разговорник

312 страници

Жана Желязкова

Авторката е един от най-добрите специалисти по турски език в България,преводач,преподавател в СУ,автор на учебници и помагала,филолог.

Издателство "Скорпио ви"

София

Джобен пътеводител Истанбул

2008-08-07T15:57:00.004+03:00

Джобен пътеводител Истанбул

120 страници

БОНУС СГЪВАЕМА КАРТА

INSIGHT POSKET GUIDE ISTANBUL

APA Publication GmbH & Co.Verlag KG

Изданието на български език е публикувано от издателство СофтПрес ООД

Превод Весела Христова

Османската империя класическият период 1300 - 1600

2008-08-07T05:50:00.003+03:00

Османската империя
класическият период 1300 - 1600

ISBN: 9549877159

Автор: Халил Иналджък

Издател: Амат-Ах

Издадена: 2006

Размери: 16.60x23.60

Брой страници: 240

Корица: Мекa

Език: Български

Цена: 19.00 лв.

Книгата обхваща трите най-велики века от турската история, в които Османската империя израства като огромна сила в Близкия изток. Родена като погранично княжество в началото на XIV век, Турция се превръща в доминиращ фактор в Анадола и на Балканите и в най-могъщата ислямска държава след 1517 г., когато включва всички стари арабски територии.
Един от най-големите изследователи на турската история, Халил Иналджък анализира тази ярка източна култура с цялата й сложност и многообразие, като представя изключителната роля на религията и войната в ежедневния живот, а така също традициите на държавното управление, администрацията, социалните ценности, финансовата и поземлената политика.
Книгата е безценен помощник за всеки, който проявява интерес към исляма, Турция и Балканите.

Светът на исляма: Османските потайности - том IV: Харемът

2008-08-06T14:35:00.000+03:00

Светът на исляма: Османските потайности - том IV: Харемът

ISBN: 9789546077714

Автор: Ибрахим Карахасан-Чънар

Издател: ЛиК

Издадена: 2008

Размери: 14.00x20.00

Брой страници: 448

Корица: Мекa

Език: Български

Цена: 17.00 лв.

В ръцете на читателя е последният том от тетралогията Светът на Исляма – Харемът. И в него известният български автор не изневерява на увлекателния си и завладяващ стил, който ни кара да изчитаме книгите му на един дъх. Това, което се превърна в запазена марка на Ибрахим Карахасан-Чънар и което му спечели огромна читателска аудитория, е оригиналният му творчески подход: сплав от документален реализъм и изкусно изведен сюжет.
Този път мястото на "полесражението" е Истанбул, метрополията на могъщата Османска империя, градът с двойнствен морал и стандарти, разпадащи се взаимоотношения и рухнали мечти.
Какво всъщност знаем за харема като обществен институт? Истина ли е, че той е мрачна обител за сексуална експлоатация и заточение на нещастните девойки? Или пък техният живот има своята привлекателна страна, извоювана може би с цената на много интриги, кинжали, въже и отрова.
Какви са вкусовете на турските султани за женска красота и как, както неведнъж в историята се случва, една от стотиците конкурентки в харема успява да завладее сърцето на могъщия владетел? Отговорите на тези въпроси се крият на страниците на тази завладяваща книга.

"Възродителният процес" на Михаил Груев и Алексей Кальонски

2008-08-04T14:58:00.001+03:00

Фотограф: Стоян Ненов [Reuters]

През август 1989 г. вълната на бягащи от комунистическите репресии етнически турци от България към Турция достига своята кулминация. Почти две десетилетия по-късно "Дневник" представя откъси от новото изследване "Възродителният процес" на Михаил Груев и Алексей Кальонски, издадено от Института за изследване на близкото минало.
------------------

Осмислянето на държавната политика и последиците от нея поставят един проблем, който се нуждае от допълнително изясняване или поне формулиране. Става дума за т.нар. помашки или българо-мохамедански идентичности, за самосъзнанието на тази общност.

Теоретичните проекции на нацията поставят маркера на самосъзнанието (идентичността) в тясна връзка с етничността, макар че и тя е дискусионна категория. Тук приемаме подхода на Антъни Смит за донационалната идентичност и феномена на "множествената идентичност", за каквато са пример българите мохамедани/помаци. Те биха могли да бъдат определени като етно-културна група, макар самият термин да попада в дискусионното поле на връзката между етничността и културата.

Самосъзнанието им, както при всяка друга общност, не е изначална, константна, непроменлива във времето величина. Във времето на регистрирането на тази общност от българската етнография и историческа наука в късното Възраждане (...) помаците са провинциална и маргинализирана част от доминиращата мюсюлманска общност. Предимно в този смисъл възрастните мюсюлмани, които все още помнят османското си поданичество през 80-те години на миналия век, употребяват "турци" и "помаци" като синоними.

Но наблюденията на едни от най-изтъкнатите български етнографи от ХІХ век позволяват да се направи извод, че към края на този век на места сред различните българо-мюсюлмански субгрупи съществува спомен за общ произход с техните едноезични християнски съседи, без това да дисхармонизира по какъвто и да било начин с представата им за тяхното определящо качество на мюсюлмани, т.е. на държавотворен за Османската империя елемент, и респективно - "турци" в политически и религиозен смисъл. При формирането на балканските национални държави "наследените" мюсюлмански общности, в това число и помаците, се превръщат от държавотворен елемент в една многонационална империя, в която ислямът има подчертано водеща роля, в маргинализиращи се религиозни малцинства в новите политически и културни условия.

Създаването на българската държава през 1878 г. бележи началото на първите опити за формиране на

целенасочена държавна политика за "събуждане"

на предполагаемото иманентно присъщо, на "задрямалото" по силата на исторически сложилите се обстоятелства българско народностно самосъзнание. Именно благодарение на опитите на държавата за вмешателство в живота й (...) на пръв поглед хомогенната българско-мюсюлманска общност започва да се разслоява на различни нива на идентичност. Периодът на войните и с известно прекъсване времето на авторитарния режим след 1934 г. бележат кулминацията в развитието на българския държавен национализъм. В случая с помаците травматичният спомен от насилствената "кръстилка" от 1912-1913 г. и методите на действие на "Родина" след 1937 г. водят не до еднозначно "приобщаване", а до точно обратния резултат и раждането на множествена идентичност. Тези тенденции са подпомогнати от постепенното отслабване ролята на религиите. Същевременно все по-голям брой помаци започват показно да демонстрират принадлежност към турския етнос с цел да избегнат нарастващия натиск на държавата.

Този процес става особено забележим в годините на комунистическия режим. Взаимоотношенията комунизъм - национализъм в последна сметка довеждат след средата на 60-те години до установяването на относително устойчива хибридна форма, съчетаваща реториката на съветския интернационализъм със своеобразна "одомашена" национална доктрина. Това води и до цялостното преформулиране на националната и етническата политика на компартията -

"парцелиране на възродителния процес"

при което всяко ново преименуване се обявява за "частен случай", запазвайки за останалите надеждата, че с тях това няма да се случи.

Този процес влияе пряко върху оформянето и стабилизирането на различните помашки идентичности, особено в началото на 70-те години, когато са преименувани всички българи мюсюлмани. Следват няколко вълни на смени на имената на турци в смесени бракове с помаци. Така размножаването на мюсюлманските идентичности в категориите "българи от 1972", "българи от 1975", "българи от 1982" и "българи от 1984-1985 г." парадоксално се възприема като поява на нови символни граници дори от самите помаци. Обществото като цяло разчита тези деления като "почти българи", "по-малко българи", "най-малко българи". Очевидно тази постъпателност на процеса води до разделения вече само в помашката, но и в турската общност, която започва да предусеща предстоящата нова фаза.

Прави впечатление, че превърналото се в хроничен проблем за българската държава

"турчеене" сред помаците, предизвикващо страсти

и след рухването на комунистическия режим, се проявява най-отчетливо именно в селищата с най-тежки травми от т.нар. възродителен процес. Основанията на голяма част от така очерталата се субгрупа са свързани с "презастраховане", че няма да бъдат подлагани на нови опити за "приобщаване".

Тук сравнително по-силна съпротивителна реакция се наблюдава по отношение на официализираната историографска версия за насилственото приемане на исляма и нейното натрапчиво пропагандиране. Известно е, че и в мюсюлманската религия, и в християнството вероотстъпничеството е един от основните грехове. В традиционния код на мислене това поставя групата в изключително непрестижна позиция както по отношение на останалите мюсюлмански общности, така и в очите на християнското мнозинство ("нито българи, нито турци").

Появяват се различни вътрешни за общността контраинтерпретации за нейния произход, история и идентичност. Един от популярните мотиви например е за доброволното приемане на исляма на помаците от арабите още преди идването на османските турци на Балканите. Друга версия е, че помаците са араби, изпратени от самия Пророк като вестители на исляма. Трета интерпретация е, че помаците са турци, които поради забраната да говорят езика си постепенно са го забравили.

Както е видно, натискът на държавата, комбиниран с използването от режима на историята като аргумент в текущата политика, ражда разнопосочни противодействия, сред които е търсенето на реален или въображаем произход, максимално различаващ се от този на българско-християнското мнозинство.

Със значителни съкращения

Inform,август 2008

Изгубената роза

2008-08-04T05:08:00.000+03:00

Изгубената роза

ISBN: 9789545858871

Автор: Сердар Юзкан

Издател: Бард

Издадена: 2008

Размери: 12.70x20.00

Брой страници: 208

Корица: Мекa

Националност: Турска

Език: Български

цена 9.99 8.00лв.

Човек е там, където е сърцето му.

Интуитивно духовно пътуване към себепознанието, съчетаващо мистицизма на "Алхимикът", лиричността на "Джонатан Ливингстън Чайката" и магията на "Малкият принц".

Диана е красива и интелигентна млада жена без материални проблеми, току-що завършила право. И въпреки че притежава всички качества, за да бъде възприемана от обкръжението си като "богиня", дълбоко в себе си се чувства празна и неудовлетворена. Когато осъзнава, че нуждата от одобрението и похвалите на другите й пречи да следва мечтите си и да бъде човекът, който всъщност е, тя се разочарова от себе си.
Едва след като умиращата й майка й разкрива, че има сестра близначка, Диана се впуска в пътешествие, което ще я отведе в Истанбул. Там тя ще намери себе си, ще сбъдне най-съкровените си копнежи и най-сетне ще заживее в синхрон с мисията си в живота.

"Превъзходен философски разказ с рядка поетичност, размишление за търсенето на път в живота."

Орхан Памук и "Нов живот"

2008-07-22T14:25:00.000+03:00

“Прочетох веднъж една книга и животът ми се промени изцяло”.

От книгата тръгва дълъг път, по който потегля един млад човек. Животът разтваря страниците си пред него – воден от любов, жажда за знание и копнеж за върховната истина, героят търси своя ангел, който ще му разкрие смисъла на мирозданието.

Пътят към истината като път към себе си, болката и ликуването на човека, осмелил се да погледне открито към съкровените тайни на душата си – пресъздадени от вдъхновеното перо на неповторимия Орхан Памук.

Орхан Памук е роден на 7 юли, 1952 в Истанбул. Завършва прочутия “Робърт Колеж”, който по това време е вече средно училище, а по-късно следва архитектура в Истанбулския технически университет. По това време се занимава вече с писателска дейност. През 1977г. завършва и журналистика в Истанбулския университет. През 2006г. му бе присъдена Нобелова награда за литература. В момента има 11 издадени книги в Турция.

Две книги със стихотворения

2008-07-18T12:36:00.004+03:00

Промоцията предлага двете книги със стихотворения:

* "Целува всичко времето" на Енвер Ерджан
* "Книга от пепел" на Йоздемир Индже

Целува всичко времето/Книга от пепел

Автор: Енвер Ерджан/Йоздемир Индже

Издадена: 2008

Размери: 13.00x20.00

Брой страници: 128

Корица: Мекa

Език: Български

Цена: 9.00 лв.

Енвер Ерджан е гл. редактор на най-старото литературно списание в Цариград, продължаващо да излиза – «Варлък». Предлаганата стихосбирка «Целува всичко времето» получава две от най-големите награди в южната ни съседка – «Юнус Нади» и «Джемал Сюрея».

Йоздемир Индже е един от най-големите съвременни европейски поети, член-кореспондент на Френската академия «Маларме», член-основател на Ордена на Средиземноморските трубадури, Кавалер на Ордена на Франция. Предлаганата книга е пълен превод на «Манихей», която е отличена с наградата «Макс Жакоб» в Париж.

1. Йоздемир Индже, Книга от пепел. ИК ЦУМ, предговор Любомир Левчев, превод Кадрие Джесур. 80 страници. Цена 7 лв.

2. Енвер Ерджан, Целува всичко времето. ИК ЦУМ, предговор Сенур Сезер, превод доц. д-р Хюсеин Мевсим, Кадрие Джесур. 48 страници. Цена 7 лв.

Съвременна турска поезия

2008-07-18T11:57:00.004+03:00

Заглавие: Съвременна турска поезия

Автор: Джеват Чапан, Хилми Явуз, Йоздемир Индже, Атаол Бехрамоглу, Юлкю Тамер, Гювен Туран

Превод от турски: Кадрие Джесур, Хюсеин Мевсим

Оформление: Георги Станков

Жанр: поезия

Поредица: --

Корична цена: 12.00 лв.

Цена online: 11.40 лв.

Меки корици

Брой страници: 159

Дата на издаване: 12.2007

ISBN: 978 954 491 377 9

от Джеват Чапан, Хилми Явуз, Йоздемир Индже, Атаол Бехрамоглу, Юлкю Тамер, Гювен Туран / превод от турски: Кадрие Джесур, Хюсеин Мевсим

В края на 2007 година ИК издаде антологията "Съвременна турска поезия".
В нея са включени по около 20 стихотворения, а така също и сбити биографично-творчески портрети на водещите представители на турската поезия Джеват Чапан, Хилми Явуз, Йоздемир Индже, Атаол Бехрамоглу, Юлкю Тамер и Гювен Туран. Съставители и преводачи на антологията са авторите Кадрие Джесур и Хюсеин Мевсим, които споделиха:
"Антологията съдържа около 120 стихотворения от шестима утвърдени имена в съвременната турска поезия. Смятаме, че това е най-цялостното представяне на турската поезия на български език, която досега бе позната преди всичко с ненадминатия си класик Назъм Хикмет. Интересно е да се отбележи, че включените в сборника поети са живи, родени съответно между 1933 и 1943 г. С изключение на Юлкю Тамер всички са бивши или настоящи университетски преподаватели по чужди филологии, както и изтъкнати преводачи на турски, с несъмнен принос за разширяване хоризонтите на турския читател. Например Джеват Чапан превежда от английски и гръцки, Йоздемир Индже от френски, Атаол Бехрамоглу от руски и т.н. Специално последните двама допринасят за популяризирането и на българската поезия в Турция с издадените през 80-те г. на миналия век антологии. Всички включени в антологията поети се изявяват като общественици и колумнисти (без Гювен Туран) в различни вестници – Джеват Чапан и Атаол Бехрамоглу в "Джумхуриет", Хилми Явуз в "Заман", Йоздемир Индже в "Хюрриет", Юлкю Тамер в "Сабах".
Другото, което обединява поетите в антологията, е, че, макар и родени на различни места, в момента всички те споделят необозримия истанбулски топос. При подбора на авторите се постарахме да обхванем всички тенденции и навеи в турската национална поезия след 70-те години на миналия век. Така че, докато в поезията на професора англицист Джеват Чапан усещаме континенталния дух и стилистика, професорът по философия и филология Хилми Явуз черпи вдъхновение от източната култура и традиция, а Йоздемир Индже въплъщава медитеранското, при доцента по русистика Атаол Бехрамоглу изпъква подплатено с лиризъм социално-ангажиращо начало, Юлкю Тамер умело вплита приказно-фолклорни мотиви с едно детско светоусещане и чувствителност, а у Гювен Туран долавяме хладна разсъдъчност. Надяваме се, че антологията ще даде възможност на българския читател да вникне в своеобразието на турската поезия."

Книга за малцинствата в България

2008-07-05T09:20:00.004+03:00

"Етническите малцинства в Българиа",Ибрахим Карахасан-Чънар

История,култура,религия,обреден календар !

Българският народ е известен със своята толерантност."Етническите малцинства на България" е книга,с помощта на която ще направим следващата стъпка:да се опознаем по-добре.

Ибрахим Карахасан-Чънар е роден на 23.XI.1955 г.в гр.Никопол,Плевенска област.

Възпитаник на СУ "Климент Охридски",специалност хуманитарна география и история.

Книга за Ататюрк на български език

2008-07-04T14:59:00.005+03:00

"Обречената любов на Ататюрк",Лиляна Серафимова

Издател Български бестселър;Национален музей на българската книга и полиграфия
раздел Романи и повести. Български
година на издаване 2006
ISBN 9544630252
език български

тегло 354 грама
размери 20x14

Художествено-документална повест. Съдбата среща Мити Ковачева, дъщеря на ген. Стилиян Ковачев, командир на IV българска армия и за кратко време военен министър, и младия Мустафа Кемал Ататюрк, тогава военен аташе на Турция в България. Бурните политически събития в началото на XX в. обричат драматично прекрасното чувство, разцъфнало помежду им. На Мустафа Кемал му предстоят велики дела, но изглежда до края на живота си пази в сърцето си образа на Балканската роза и една любов към България.
Книгата е преведена на турски език. Издадена в Турция, се разпространява с голям успех. Екземпляр от нея се намира турското представителство към ООН.

Нова книга за Турция !

2008-07-04T14:47:00.005+03:00

История на съвременна Турция
ISBN: 9789543260751
Автор: Дженгиз Хаков
Издател: Парадигма
Издадена: 2008
Размери: 14.50x21.50
Брой страници: 474
Корица: Мекa
Език: Български
Цена: 16.00 лв.

Историята на съвременна Турция е история на Република Турция, която е създадена като резултат на Освободителната война от 1919 г. от Мустафа Кемал Ататюрк. Книгата на Дженгиз Хаков проследява последователно кемалистките реформи, които разрушават старата Османска империя и превръщат Турция в модерна държава – с нова азбука (въведена от 1929 г.), с нов – европейски – начин на обличане (от 1925), с нова столица. Значително място от книгата е отделено на Лозанската конференция и Лозанския мирен договор от 1923 г., които по своята същност представляват международно признание на новата Турска държава. В книгата са засегнати въпроси от външната и вътрешната политика на Турция до 90-те години на миналото хилядолетие. От поведението на страната през Втората световна война, следвайки принципа на Ататюрк "Мир в страната, мир в света", авторът проследява отношенията на Турция със Съветския съюз, както и със САЩ, взаимоотношенията със съседните държави, в т.ч. и България. В частта за взаимоотношенията на Турция с нашата страна е проследена политиката на България към българските турци през "Възродителния процес". В книгата последователно е разгледана политическата дейност на Исмет Иньоню и други важни политически лица от турската история.Авторът се надява, че "История на съвременна Турция" ще удовлетвори интереса на историци, преподаватели, студенти, както и на широк кръг от читатели, които проявяват интерес към съседна Турция.

Предстоящо !

2008-07-04T13:47:00.002+03:00

Романът "Докосване до султана" от Хакан Йел предстои да бъде издаден на български от "Сиела" !

Хакан Йел е роден през 1968 в Истанбул.
Завършил е археология и история на изкуството в университета в Анкара.
Работил е като журналист и копирайтър.
Първият му роман "Докосване до султана" излиза през 2005 в хорър поредица.
Следва романът"Ресторантът",както и една книга за персонално усъвършенстване "Продавам всичко освен душата си".
В момента работи върху нов роман и сценарий.

Списание "ЛИК",брой 7,юли 2008

Books

Орхан Памук ще се срещне със свои почитатели на 19 май 2011 г. от 19 ч. в столичния Център за култура и дебат „Червената къща”

Съвременна българска драматургия на турски

Мехмед Алев Коджамустафа представи новата си дебютна художествена книга „Дут софрасъ” (Трапеза под черницата) в Ардино

Пътешествие из Ориента

Забраненият плод,Халид Зия Ушаклъгил

Хюмейра

„От кого бягахме, мамо ?",Перихан Магден

Нараства българската преводна литература в Турция !

ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР В ЧЕРНООЧЕНЕ СЪС СЕЛЯХАТИН ШАКИР !

„Възродителният процес.Международни измерения (1984-1989)”

Турската писателка Мине Сойсал разказва за Истанбул в новата си книга !

Естер – една еврейка в османския двор,Солмаз Камуран !!

Моята турска библиотека,Орхан Памук !

"Лейла",Феридун Заимоглу !

Лейла

"Моят Крит",Саба Алтънсай !

Моят Крит (роман)

"Жена за обесване",Пънар Кюр !

Жена за обесване

КАДРИЕ ДЖЕСУР:”ТУРСКАТА ЛИТЕРАТУРА Е В ПОДЕМ” !

„Молитвите остават”,Туна Киремитчи !

Страхливецът и звярът - Баръш Мюстеджапльоглу !

Азиз Таш - българският Орхан Памук !

С ОБИЧ КЪМ РОДНОТО !

"Тихата къща"-Орхан Памук !

Музей на невинността” - Орхан Памук !

Преоткриване на Османската империя

ISBN: 9789544914189

Тайнописът в Османската империя. Шифри и кодове. Двуезично издание. (български-френски)

The "Revival Process"

Турция,Автор: Под редакцията на Семих Ванер

История на турската литература,Йорданка Бибина

Научи сам турски - пълен курс за овладяване на основните умения

Научи сам турски - пълен курс за овладяване на основните умения

Книга за Истанбул

Препоръчвам

Джобен пътеводител Истанбул

Османската империя класическият период 1300 - 1600

Османската империякласическият период 1300 - 1600

Светът на исляма: Османските потайности - том IV: Харемът

Светът на исляма: Османските потайности - том IV: Харемът

"Възродителният процес" на Михаил Груев и Алексей Кальонски

Изгубената роза

Изгубената роза

Орхан Памук и "Нов живот"

Две книги със стихотворения

Целува всичко времето/Книга от пепел

Съвременна турска поезия

от Джеват Чапан, Хилми Явуз, Йоздемир Индже, Атаол Бехрамоглу, Юлкю Тамер, Гювен Туран / превод от турски: Кадрие Джесур, Хюсеин Мевсим

Книга за малцинствата в България

Книга за Ататюрк на български език

Нова книга за Турция !

Предстоящо !

Османската империя
класическият период 1300 - 1600